Алън Фолсъм - Претендентът

От друга страна, може би тя изобщо не беше разпитвала Александър за пакета. Може би всичко беше плод на неговото въображение. Може би толкова се страхуваше да не я загуби, че си измисляше най-кошмарните сценарии. Може би баронесата имаше право и мъжът, когото бяха забелязали с Коваленко, изобщо не беше Мартин.

Той разсеяно докосна коженото си авиаторско яке, за да се увери, че ножът все още се намира във вътрешния му джоб, близо до тялото му.

— Изпревари ги! — нареди изведнъж. — Мини отстрани!

— Слушам, царевич.

Шофьорът от ФСО бързо излезе от лентата и даде газ. Зави покрай един голям камион, после отне предимството на някакъв автобус и се размина на косъм с един младеж, който идваше срещу тях на колело. Волгата наближи площад „Востание“.

3:55 следобед.

Ножът. Защо отново беше започнал да използва навахата, след като беше убил доведения си брат Пол с този нож преди цели двайсет и една години? Просто защото най-сетне си го беше върнал? Дали причината беше тази? Или беше отмъщение, защото в Лос Анджелис едва не беше загинал самият той? Дали не беше яростна реакция срещу играта на криеница, която баща му и Алфред Нойс бяха играли в продължение на десетилетия? Или имаше и нещо друго? Дали не използваше хладната стомана, за да прогони собствените си демони? И вместо да атакува собствената си майка, която маниакално и егоистично беше манипулирала и измъчвала сина си, докато се превърне в оръжие на нейното отмъщение и инструмент на нейните амбиции, Александър беше канализирал агресията си в зверските убийства на следващите си жертви?

Ами Мартин, който все още беше жив само заради любовта на Александър към сестра му?

Той със сигурност беше мъжът, когото „фарцовчикът“ беше забелязал заедно с Коваленко на гарата. Александър знаеше как беше изглеждал Мартин последния път, когато го беше видял в Давос. Как ли щеше да изглежда в момента? Дали наистина щеше да бъде с дълга коса и брада както на снимката от визата си, или щеше да бъде слаб и гладко избръснат, както го беше описал „фарцовчикът“? Дали щеше да го познае, ако застанеше до него? Може би щеше да го познае по очите, както на снимката от визата. А може би не.

Изведнъж го обзе чувство за съдбовна ирония.

Метрономът заби още по-силно.

3:59 следобед.

Малахитовата зала, Ермитажът

Светлана и една от възрастните жени, които работеха в изложбените зали, с мъка удържаха любопитната тълпа пред прага, докато царицата и лейди Клемънтайн Симпсън разглеждаха вероятно най-впечатляващата зала на музея — с величествени малахитови колони, украсени с фигури и вази от злато и малахит.

— Клем — усмихна се Ребека. — Какво става? Нали трябваше да има изненада?

Държеше се детински, дори глупаво, сякаш очакваше Клем да е подготвила някаква момичешка лудория.

— Търпение — усмихна се на свой ред лейди Клем и небрежно пристъпи към прозореца, за да погледне към Нева.

Слънцето се беше скрило зад сиви, тежки облаци. От прозореца ясно се виждаше реката и корабният кей пред Ермитажа. Докато лейди Клем гледаше навън, някакво корабче доближи кея. Изобщо не приличаше на морския плавателен съд, описан от Мартин. Беше най-обикновена речна плоскодънна лодка с открити седалки и миниатюрна покрита кабина, затова тя отново отправи поглед нагоре по реката, като търсеше по-голям кораб. Клем различи един самотен мъж на носа. Беше висок и имаше буйна къдрава коса. Точно този, който й трябваше. Тя изведнъж се обърна, прекоси залата и отвори вратата.

— Светлана, царицата иска да разгледа Тронната зала.

— Разбира се.

Пътят по коридора от Малахитовата до Тронната зала беше толкова кратък, че пристигнаха почти веднага. На вратата имаше табела, която предупреждаваше, че този следобед залата е затворена за посетители. Лейди Клем спря на вратата и се обърна към екскурзоводката.

— Светлана? Двете с царицата искаме да останем сами за няколко минути.

Светлана се поколеба и погледна към Ребека, която кимна в знак на потвърждение.

— Ще чакам тук — каза екскурзоводката.

— Спасибо — усмихна се лейди Клем.

После отвори вратата и двете с Ребека влязоха вътре.

Александър виждаше златната игла на огромната старинна сграда на Адмиралтейството точно пред тях. От другата страна беше Нева, а точно насреща — Дворцовият площад, на който излизаше задният вход на Ермитажа.

— Свържи се по радиостанцията с агентите на ФСО, които охраняват царицата — заповяда той на своя шофьор. — Накарай ги незабавно да я свалят на входа за инвалиди.