Алън Фолсъм - Претендентът

Президентът Гитинов е влиятелен, умен и много опасен. С него трябва да се борави като с жестокото оръжие, което всъщност представлява. Той трябва да бъде приласкан, погален и разигран като марионетка, докато напълно не повярва, че ти не представляваш никаква заплаха за него и никога няма да бъдеш нещо повече от фигурант, който ще бъде доволен да остане в неговата сянка.

Баронесата спря пред Александър, а очите й не се откъсваха от неговите, силни и непоколебими.

— Ако успееш в това, короната ще бъде наша — прошепна тя. — Разбираш ли ме, скъпи мой?

Александър искаше да се обърне и да си тръгне, но не беше в състояние да го направи. Волята й беше твърде силна. Той почувства как устните му се разтварят и гласът му излиза като шепот:

— Да, баронесо. Разбирам.

— Тогава остави Мурзин при мен и веднага се върни в Москва — нареди му тя остро.

Александър не помръдна дълго, само стоеше и вторачено я гледаше, неспособен да отвори уста, докато в съзнанието му се бореха два прости въпроса, и двата достатъчно плашещи. Чия щеше да бъде короната всъщност? Негова или нейна? И кой всъщност беше марионетката — той или Гитинов?

— Чу ли ме, скъпи мой? — попита баронесата и гневните нотки в тембъра й го пронизаха като стрели.

— Аз… — понечи да отговори той.

— Какво има? — прекъсна го тя.

Искаше му се веднъж завинаги да й заповяда да спре да го манипулира и да го остави да решава сам. Но от преживяванията, натрупани през целия си живот, Александър знаеше, че подобна реакция просто ще предизвика още по-яростна атака от нейна страна. Както обикновено срещу нея не можеше да се бори.

— Нищо, баронесо — отвърна той най-сетне, после рязко се завъртя на пети и излезе.

Санкт Петербург, 3:18 следобед

Бежовият форд прекоси реката по моста „Аничков“ и продължи надолу по натоварения Невски проспект, местния еквивалент на „Шанз-Елизе“ или Пето авеню. Колата беше безлична — една от хилядите други, които се движеха по улиците на града. След минути щеше да се покаже позлатената игла на Адмиралтейството на брега на Нева. А после, точно срещу нея, и огромната сграда в руски барок, където се помещаваше Ермитажът.

— Остави ме на Дворцовий проспект, точно преди реката — обърна се лейди Клем към Коваленко. — Там има един служебен вход, където ще се срещнем с Ребека. Ще ни чака и личен екскурзовод, който да ни разведе из музея. Би трябвало да е достатъчно, за да се отървем от ФСО поне за малко.

— Стига тя изобщо да успее да стигне дотук — обади се притеснено Мартин и се наведе напред от задната седалка.

— Товарищ — каза Коваленко и намали скоростта зад един градски автобус. — В някакъв момент трябва да започнем да се доверяваме на съдбата.

— Да, прав си — съгласи се Мартин и се облегна.

Клем също се облегна, а Коваленко се съсредоточи върху шофирането.

Клем беше дори още по-красива, отколкото си я спомняше Мартин. Дъхът му беше спрял, когато я видя да излиза от „Паспортен контрол“ на летище „Пулково“ и да тръгва към тях — с тъмни очила, поло от черен кашмир, черни панталони, тъмнокафяв шлифер от „Бърбъри“ и голяма черна кожена чанта през рамо.

Нейната собствена реакция, когато го забеляза, или по-точно когато забеляза Коваленко, който я чакаше заедно с някакъв голобрад, мъчително слаб човек с много лоша прическа, беше съвсем различна.

— Боже мой, Никълъс, на нищо не приличаш! — възкликна тя с искрено съжаление.

Но не можа да продължи, защото Коваленко бързо ги изтика навън във ветровития руски следобед, без да им даде възможност дори да се прегърнат. Любовта трябваше да бъде оставена за по-късно. Клем за момент трябваше да забрави и не особено топлите си чувства към Коваленко, тъй като ясно си спомняше през какъв ад я бяха прекарали той и Ленар в Париж.

И тримата знаеха, че точно в този момент, докато времето летеше и те доближаваха Ермитажа, най-важното беше Ребека — как щеше да реагира тя, когато види брат си и когато й кажеха за Александър, и какво щеше да направи след това. Нямаше смисъл дори да обсъждат забележката на Мартин отпреди малко — Ребека трябваше да бъде там, нямаше друг начин.

Ермитажът, 3:35 следобед

Клем слезе от форда и тръгна направо към служебния вход на музея откъм Дворцовий проспект.

— Лейди Клемънтайн Симпсън — представи се тя с най-прецизното си британско произношение на униформения пазач на входа.

— Разбира се — отвърна той на английски и веднага й отвори вратата.