Алън Фолсъм - Претендентът

Той бързо закрачи към нея.

— Къде е Ребека?

— Излезе.

По лицето на Александър се изписа ужас.

— Какво?!

— Казах, че излезе.

Баронесата го поведе през една спалня, а после през тежко тапицираните двойни врати, които водеха към Виолетовата стая, любимата стая в двореца на съпругата на цар Николай II — неговата Александра. За баронесата преимуществото на стаята не беше нито изисканият цвят на стените, нито историята й, а фактът, че до нея се стигаше само през тази спалня, а после през двойните врати, така че вътре човек можеше да разговаря далеч от чужди уши и очи. За да се подсигури двойно, тя затвори вратите след тях, когато влязоха.

— Какво имаш предвид с това „излезе“? — попита Александър, като се опитваше да сдържа яда си, колкото можеше.

— Накара ФСО да я закарат до Санкт Петербург.

— Санкт Петербург?

— Излезе около трийсет минути, преди да пристигнеш.

— Но в Санкт Петербург е Никълъс Мартин!

— Не можеш да го знаеш със сигурност. Единствената информация, с която разполагаш, е, че един детектив от Министерството на правосъдието е пристигнал в Санкт Петербург с московския влак и че някой е бил с него.

— Откъде знаеш? — попита Александър изумен.

— Поставила съм си за цел да забелязвам какво се случва около мен.

— ФСО беше получила специални заповеди да не й позволява да напуска сградата!

По лицето на баронесата пробяга сянка на усмивка.

— Тя е упорита млада жена.

Александър внезапно избухна, когато осъзна какво е станало.

— Не, ти си упорита. Ти си й разрешила да излезе!

— Ребека не бива да бъде затворничка на твоето въображение — отвърна баронесата, като внимателно подбираше думите си. — На твоите… тревоги.

— Ти си знаела, че идвам — осъзна Александър.

— Да, знаех и не исках тя да е тук, когато пристигнеш, защото нейното присъствие допълнително ще усложни ситуацията. Това, че тя сама поиска да излезе, беше просто чудесно. — Усмивката на баронесата стана ледена, когато продължи: — Беше невероятно глупаво от твоя страна да дойдеш. Ти си царевич, след няколко часа ти предстои най-важната среща в живота ти, а се държиш като разглезен ученик, на когото са дали да си поиграе с военен хеликоптер.

— Къде отиде Ребека? — попита Александър, без да й обръща внимание.

— На пазар. Поне на мен така ми каза.

Той се обърна рязко към вратата.

— Полковник Мурзин ще се свърже с агентите на ФСО, които я придружават. Да я върнат веднага.

— Според мен няма да стане.

— Защо?

— Защото и така вече има вероятност да закъснееш за чая с президента. Няма да ти позволя да рискуваш всичко, за което сме работили цял живот, като се мотаеш тук и чакаш да ти доведат твоята царица.

— Излязла е на пазар! — избухна Александър. — Ще се събере тълпа! Хората ще разберат, че е навън! Ами ако…

— Брат й я намери? — завърши тихо и студено баронесата.

— Да.

— В такъв случай ще трябва да се намеси полковник Мурзин, не мислиш ли? — попита го тя директно, без да откъсва очи от неговите. Гласът й изведнъж стана мек като коприна. — Знаеш ли какво означава това в действителност? Какво означава да бъдеш цар? — Очите й задържаха неговите, после тя се обърна и отиде до прозореца, откъдето погледна навън в далечината. — Да осъзнаваш, че притежаваш абсолютна власт. Да знаеш, че земята и всичко на нея — градовете, народа, армиите, реките и горите — ти принадлежат.

Баронесата остави думите си да заглъхнат. После бавно се обърна към него и продължи:

— След коронацията, скъпи мой, тази власт ще ти принадлежи вечно. Никой никога няма да ти я отнеме, защото ти си обучен и си пролял достатъчно кръв, така че сега разполагаш с достатъчно сила и средства да я задържиш.

Това, че ти дадох живот, че те заченах от най-благородното семе на Русия, беше по Божия воля. След време и ти ще създадеш собствени деца, а те на свой ред ще народят свои. И всички те ще бъдат наши деца, скъпи мой, твои и мои. Една династия ще се възроди. Една династия, от която ще се страхуват, която ще обожават и на която ще се подчиняват безусловно. Династия, която един ден ще превърне Русия в най-могъщата сила на света. — По устните й пробяга усмивка, после погледът й изведнъж стана остър и гласът й започна да реже като стоманено острие: — Но ти все още не си цар. Господ продължава да те изпитва. И Гитинов е Неговият меч.

Бавно, почти недоловимо, баронесата се плъзна през стаята към Александър, без да откъсва очи от него.

— Един цар трябва да бъде достатъчно мъдър, за да познава враговете си. Царят разбира, че не може да рискува бъдещето си и бъдещето на децата си заради недоверието или личните амбиции на някакъв си политик. Царят осъзнава, че докато нещата не са приключили напълно и короната не е поставена на главата му, съдбата му е в ръцете на политиците.