Алън Фолсъм - Претендентът

Докато от ФСО се усетят, че Ребека я няма, и вдигнат тревога, вече щеше да бъде твърде късно. Можеха да затворят всяко летище, да претърсят всеки влак и да спрат всяка кола, но нямаше да открият нищо. Дори ако подозираха, че е напуснала страната с кораб, как щяха да разберат на кой от стотиците плавателни съдове в морето се намира? Какво можеха да направят — да ги спрат всичките до един? Това беше невъзможно. Но дори да се опитаха, докато вдигнат по тревога руската брегова стража, вече щеше да е започнало да се стъмва, а Ребека, Клем и Мартин щяха да са влезли в безопасните международни води, или поне да са много близо до тях.

И така, Клем беше тръгнала насам, а Коваленко се опитваше да наеме корабче, така че планът им беше задействан. Сега въпросът беше дали и останалата част от него ще проработи както трябва. Най-големият проблем, разбира се, беше самата Ребека. Дори най-простото действие, да излезе от Царское село на разходка до Санкт Петербург, можеше да стане практически невъзможно, ако хората от охраната имаха нещо против. Дори и да успееше да стигне до Санкт Петербург без проблеми, пак нямаше как да се предположи какво ще стане, когато дойде в Ермитажа при лейди Клем с мисълта, че просто ще се види с приятелка, а изведнъж открие, че там я чака Никълъс. Този момент и сам по себе си щеше да е зареден с твърде много емоции, а броени мигове след това той трябваше да й каже и за Александър — така че изобщо не беше сигурно дали Ребека ще събере нужната сила и кураж да му повярва и да се съгласи веднага да напусне Санкт Петербург. Успехът на бягството им зависеше именно от нея.

— Иска да му се плати сега — каза Коваленко, като го доближи на кея, следван плътно от Сивокосия. — Мислех си, че ще тръгне на доверие заради старото ни приятелство и ще уредя да му платиш по-късно, но не стана. Има корабче и екипаж, който няма да задава въпроси, но работата е рискована и той се страхува, че ако нещо се издъни, няма да си получи парите. А аз със сигурност нямам толкова пари, колкото иска.

— Аз… — Мартин заекна.

Всъщност имаше само две кредитни карти и по-малко от сто евро в брой.

— Колко иска?

— Две хиляди американски долара.

— Две хиляди?

— Да — потвърди Сивокосия и пристъпи към него, като добави на английски. — В брой, предварително.

— Кредитни карти — отвърна Мартин безизразно.

Сивокосия направи гримаса и поклати глава.

— Нет. В брой.

Мартин се обърна към Коваленко.

— Кажи му, че нямам друго.

Коваленко се приготви да превежда, но така и не му се наложи.

— Банкомат — каза рязко Сивокосия. — Банкомат.

— Той иска… — започна да обяснява Коваленко.

— Разбрах какво иска — прекъсна го Мартин и се обърна към Сивокосия. — Банкомат. Добре. Става.

Адски се надяваше в двете му кредитни карти да са останали достатъчно пари, за да покрие исканата сума.

Царское село, 2:16 следобед

Градинарите вдигнаха поглед, когато над главите им внезапно се разнесе тежкият тътен на витла и хеликоптерът „Камов Ка-60“ се показа над върховете на дърветата и прелетя над обширните ливади, все още кафяви от зимата, и над първите цветя в градините. Машината се понесе над цяло море от фонтани и обелиски, рязко зави над ъгъла на огромния Екатеринински дворец и прелетя над гъста горичка от дъбове и кленове, а накрая кацна сред облак прах точно пред двореца на Александър — с две крила, безкрайни колонади и сто спални помещения.

Двигателите замлъкнаха и Александър скочи на земята. Той се приведе под витлата, които продължаваха да се въртят по инерция, и нетърпеливо се затича към входа на лявото крило. През последния час беше излязъл особено силен вятър, заради който бяха изгубили повече гориво и бяха летели по-бавно, така че бяха пристигнали значително по-късно, а сега трябваше и да презареждат, преди да тръгнат обратно. Така му оставаше съвсем малко време да вземе Ребека и да тръгне навреме за срещата с Гитинов.

Когато стигна до входа, двама от новоназначените агенти на ФСО застанаха „мирно“, един от тях му отвори вратата и Александър влезе. Вътре стояха още двама. Александър се обърна към единия.

— Къде е царицата? Къде?

— Царевич!

Гласът на баронесата остро отекна по дългия коридор с бели стени, в който стояха. Александър се обърна. Тя стоеше на прага на една отворена врата по средата на коридора, огряна от лъч ярка слънчева светлина. Тъмната й коса беше вдигната на тила; беше облечена с леко палто от норки върху елегантен костюм с панталон, както винаги — в жълто и бяло.