Алън Фолсъм - Претендентът

— Какво искаш да направя? — попита Александър.

— Президентът се съгласи да те покани на чай в Кремъл в шест тази вечер, където, както беше уведомен, ще му се извиниш за недоразумението вчера и ще го увериш съвсем директно, че нямаш други амбиции, освен да служиш на руския народ. — Баронесата омекна, но почти незабележимо. — Разбра ли, скъпи мой?

Александър гледаше в празното пространство, унизен и объркан.

— Да — каза.

— Тогава се заеми с това.

— Добре, мамо — въздъхна той.

Баронесата затвори телефона и за момент той остана напълно неподвижен, като кипеше от гняв. Мразеше я, мразеше и Гитинов, мразеше ги всичките. Той беше царевич, а не те. Как се осмеляваха да подлагат на съмнение него самия или мотивите за действията му? Особено след като вече беше направил всичко, за което се бяха разбрали?

Той погледна към тъмния силует на хеликоптера в другия край на покрива — вратата му беше отворена, а витлата бавно се въртяха. И какво трябваше да направи сега — да забрави за Мартин и да отпрати хеликоптера? Той изведнъж забеляза движението на вратата, после Мурзин бързо го доближи с радиостанция в ръка. Очевидно беше възникнало нещо ново.

— Какво има?

— Коваленко, инспекторът от Министерството на правосъдието, който беше с Мартин в Давос, е слязъл от московския влак в Санкт Петербург в осем и двайсет и пет тази сутрин.

— Мартин с него ли е бил?

— Отначало бил сам, но после във фоайето на гарата го настигнал някакъв друг мъж.

— Мартин?

— Възможно е, но този бил гладко избръснат и с къса коса. Мартин е минал през паспортната проверка с брада и дълга коса.

— Колко струват една самобръсначка и ножици? — Александър отново усети как тревогата му нараства с всеки удар на сърцето, пришпорвано от невидимия метроном. — Къде са Коваленко и приятелят му в момента?

— Не знаем, царевич. „Фарцовчикът“, който го е забелязал, дори не бил сигурен дали трябва да докладва за Коваленко, какво остава да го проследи. В крайна сметка не му е наредено да гледа за него. Проверихме в Министерство на правосъдието и се оказа, че Коваленко се води в отпуска. Жена му потвърди, че вчера е заминал сам на палатка в Урал. Изглежда, е започнал да спортува.

— Санкт Петербург не е в Урал — каза Александър, почервенял от гняв. — Нали вече свалихме Коваленко от случая? Защо се е върнал?

— Не знам, царевич.

— Ами разбери тогава! И този път искам да разбереш точно в кой клон на министерството работи и как се казва прекият му началник.

— Добре, царевич.

Александър го изгледа за миг, после отклони поглед, но Мурзин забеляза как лицето му се сбръчква от гримаса, сякаш го пронизва скрита болка. Миг по-късно царевич отново се обърна към него и студено нареди:

— Искам всички „авторитети“ в Санкт Петербург да бъдат вдигнати по тревога. Искам Коваленко и човекът с него да бъдат открити незабавно.

10:57 сутринта

Москва изчезна под пухкавите облаци, когато хеликоптерът „Ка-60“ направи стръмен завой, а после пое към Царское село.

Александър беше нарекъл баронесата „мамо“. Не беше използвал тази дума от детството си и не знаеше защо го направи сега, освен че беше ядосан и просто така му се прииска. Но гневът му, или дори нейният гняв, докато го мъмреше за случая с Гитинов, нямаше да представляват нищо в сравнение с яростта, която щеше да избухне в нея, когато го видеше да пристига в Царское село. Причината да дойде изобщо нямаше да я интересува, както очевидно не я интересуваше и дори не я притесняваше неочакваното възкресение на Мартин. Личните му чувства и тревоги не представляваха нищо за нея. Тя си беше отмъстила на Питър Китнър. Сега, а може би и от самото начало, единственото, което имаше значение, беше монархията. Само и единствено монархията.

„По дяволите Ребека!“ Така беше казала. Е, Ребека нямаше да отиде по дяволите. Нито заради баронесата, нито заради някой друг. И Александър нямаше да позволи да я загуби дори заради собствения й брат. Той рязко се обърна към Мурзин, като надвикваше воя на двигателите:

— Веднага да вземат мобилния телефон на царицата. Ако попита защо, да й кажат, че пак трябва да й сменим номера и апаратът трябва да се препрограмира. Да не я свързват с никой, който я търси по телефона, включително и по стационарните телефони. Ако тя самата поиска да се обади на някого, да й кажат, че има проблем с централата и в момента тече ремонт. При никакви обстоятелства да не общува с никого извън двореца и да не излиза от него. От друга страна обаче, тя не бива да се тревожи или да остава с впечатлението, че нещо не е наред. Ясно ли е?