Алън Фолсъм - Претендентът

— Както и да го наричаш, товарищ, той беше забележителен човек.

— Какво имаш предвид?

— След като го убиха, му направиха аутопсия. Имал е рак на панкреаса. Оставали са му един, най-много два месеца живот. Но е дошъл чак в Париж, с платен билет и за Буенос Айрес, само за да продължи да разследва Алфред Нойс и да не изгуби следата на Реймънд Торн.

— Приемаше работата лично.

— Но коя работа точно?

Мартин поклати глава.

— Не те разбирам.

— Прочутият Отряд пет-две, товарищ. Той е бил в него много преди някой да е чувал за Реймънд Торн. Командирът му Арнолд Макклачи е бил велик човек, нали?

— Не знам.

— Познаваше ли го?

— Макклачи?

— Да — отвърна Коваленко, без да откъсва очи от него.

Мартин се поколеба, но само за миг, защото не искаше да оставя руснака с впечатление, че не знае какво да отговори.

— Виждали сме се веднъж.

— Как ти се стори?

— Висок и очукан от живота, сякаш е опитал от всичко.

— И въпреки това Реймънд, нашият царевич е успял да го убие.

Мартин кимна.

Коваленко продължи да го гледа още няколко секунди, после смени темата.

— Както и да е, във всеки случай Халидей очевидно е приемал работата си в отряда много лично. Дори след като отрядът е бил разпуснат и той вече не е работел в полицията, е продължил да я приема толкова сериозно, че е посветил последните си усилия на нея. Питам се дали бих го направил аз самият или пък някой друг, когото познавам. Ти как мислиш, товарищ?

— Аз съм студент, който се учи как да сади градини. Ландшафтните архитекти обикновено не работят при такива условия.

— Освен ако не се опитват да освободят сестра си от някой луд.

Мартин отпи от чая си и се облегна. Сега беше негов ред да огледа Коваленко изпитателно.

— За кого точно работиш? — попита накрая.

Коваленко се ухили.

— За Министерството на правосъдието, ти как мислиш?

— Не, товарищ, за кого работиш наистина?

Коваленко отново се ухили.

— Ходя на работа, вземам си заплатата и се опитвам да не задавам прекалено много въпроси. Това само ме вкарва в беля.

Мартин отново отпи от чая си и погледна навън. Далеч напред видя локомотива „Шкода“, който поведе влака по един остър завой, а тракането на колелата по релсите стана още по-забележимо поради по-малката скорост. После релсите се изправиха и влакът отново набра скорост. Беше шест и четирийсет и пет — час и петнайсет минути, преди да пристигнат в Санкт Петербург.

— Товарищ — каза Коваленко и поглади брадата си.

— Какво? — погледна го объркан Мартин.

— След като царевич разбере, че не си в хотела, той ще започне да те търси навсякъде. От паспортен контрол ще потвърдят, че си влязъл в страната. Той ще пусне хора да те издирват. А те ще се оглеждат за човек, който прилича на снимката ти от визата.

— Но те ще търсят само в Москва.

— Дали? — каза Коваленко и отново поглади брадата си.

— Смяташ, че трябва да се избръсна?

— И да се подстрижеш.

Хотел „Балчуг Кемпински“, Москва, 7:20 сутринта

— Къде е той? Къде е Мартин?

Александър отново разговаряше с Мурзин по телефона, като не обръщаше внимание на чуруликането на собствения си мобилен телефон. От многобройните позвънявания през последния час се досещаше, че го търси баронесата, която настояваше да разбере защо двете с Ребека са били изпратени в Царское село без предупреждение и без лично обяснение от него.

— Защо все още няма никакви новини? — попита той настоятелно. — Какъв е проблемът? Мартин очевидно е пристигнал в Москва. След като смята, че сестра му е там, няма причина да отиде на друго място. Трябва да е в Москва. Някъде. Но от „авторитетите“ няма никаква полза, както и от останалия престъпен контингент.

— Не разполагаха с достатъчно време, царевич — отвърна Мурзин тихо. — Снимката му беше разпространена едва снощи. Все още е рано сутринта.

— Това е извинение, а не отговор — отряза го грубо Александър, както би направила баронесата.

— Обещавам ви, царевич — продължи невъзмутимо Мурзин, — че утре по същото време вече ще са го открили. В Москва няма нито едно ъгълче, където да може да мине незабелязан.

Стиснал телефонната слушалка, Александър се питаше какво да отговори или да предприеме. Нямаше полза да седи и да чака, но какво друго можеше да направи? Умът му препускаше. Ами ако Мартин по някакъв начин беше успял да се сдобие с номера на мобилния телефон на Ребека? Тогава просто щеше да й се обади. Но това беше невъзможно. Номерата се сменяха всеки ден, след като някакви хакери на два пъти бяха успели да пробият в мрежата и да се опитат да разговарят с бъдещата царица. Оттогава Ребека беше предупредена да не вдига телефона си, а да го използва само за изходящи разговори, а операторите в Царское село, както и двете й лични секретарки, проследяваха всички входящи обаждания. Така че, не, Мартин не можеше да се свърже с нея по телефона. Изведнъж му хрумна нова мисъл, а заедно с нея по раменете му пропълзя хлад.