Алън Фолсъм - Претендентът

Коваленко шумно изхърка два пъти и се завъртя към прозореца, с гръб към Мартин. Пътуваха на северозапад през руската нощ, защото Коваленко беше настоял от летището да отидат направо на гара „Ленинградская“ вместо в хотел „Марко Поло Пресня“, както изискваше визата му. Коваленко му обясни, че ако го бяха направили, хотелът най-вероятно щеше да бъде последното място, което щеше да види в живота си, защото след като визата му мине през паспортния контрол на летище „Шереметиево“ в Москва, нямаше никакво съмнение, че царевич веднага ще научи за нея. И по този начин ще разбере къде трябва да очаква Мартин. А след като го знае…

— И сам разбираш какво ще се случи, товарищ. Той ще знае, че отиваш там, и… нали за целия свят и бездруго си мъртъв?

И така, вместо в леглото си в хотелската стая в Москва или в някоя дупка в земята, той беше в спален вагон на „Красная стрела“ заедно с Коваленко и двамата пътуваха към Санкт Петербург. Там щяха да се срещнат с лейди Клем, която щеше да пристигне с полет от Копенхаген в 2:40 същия следобед, и същевременно щяха да бъдат недалеч от Царское село, където според Коваленко се намираше Ребека в момента.

Хотел „Балчуг Кемпински“, Москва, събота, 5 април, 4:30 сутринта

Сънят беше немислим. Александър крачеше из тъмната спалня в апартамента си. По улицата минаваха таксита, полицейски коли и камиони на чистотата. Мартин беше някъде там. Някъде. Но къде?

Засега нито Мурзин, нито някой от двайсетте човека под негово командване знаеха какво се е случило с Мартин, след като е преминал паспортната проверка на летище „Шереметиево“. Той просто беше излязъл от летището в безличната тълпа от пътници и беше изчезнал, сякаш градът го беше погълнал.

Александър си мислеше, че Джон Барън вероятно се е чувствал по същия начин в Лос Анджелис, докато е претърсвал всяко кътче в града, за да открие Реймънд Оливър Торн. Но тогава Барън разполагаше с помощта на медиите и деветте хиляди полицаи в Лос Анджелис. Разликата се състоеше в това, че Александър не можеше да си позволи да вдигне обща тревога, ето защо нито службите за паспортен контрол, нито гранична полиция бяха предупредени за издирването. Не бяха във времето на Сталин, нито на Съветите, а още не бяха и в царистката епоха. Медиите наистина оперираха при някои ограничения, но ако не критикуваха правителството, ограниченията бяха сравнително слаби. И както навсякъде по света, репортерите разполагаха с най-различни връзки. А съществуваше и интернет. Само да се разбереше, че братът на царицата е жив, Ребека щеше да бъде сред първите, които щяха да го научат.

И така, проследяването трябваше да се осъществи не само бързо, но и прецизно и тайно. След като обещаха голяма и незабавна парична награда на всеки, който разполага с информация за местоположението на Мартин, хората на Мурзин бързо разпечатаха и раздадоха стотици копия от снимката на Мартин от визата му на подбрани „авторитети“, т.е. лидери на руските мафиотски групировки, които контролираха работниците на летищата и гарите, хотелите и ресторантите, шофьорите на таксита и работниците от чистотата и градския транспорт. Като допълнителна мярка привлякоха на своя страна и „фарцовчиците“ — продавачите от черния пазар, уличните бандити и членовете на детските банди, които, както и останалите, щяха да си държат устата затворена, а очите отворени и нямаше да имат никакви скрупули да издадат някого, ако получат в замяна твърда валута. А тъй като повечето от тези хора имаха мобилни телефони, екипът на Мурзин щеше да научи незабавно, щом Мартин бъдеше забелязан.

Нощен влак №2 — „Красная стрела“, 6:25 сутринта

Коваленко отпи от чашата чай и погледна през прозореца навън, където бледата светлина на утрото обливаше студения, сив провинциален пейзаж. Всичко беше покрито с гори, между които проблясваше вода — реки, потоци, езера и канали. Тук-там все още се виждаха заснежени места.

— Мислех си за твоя приятел детектив Халидей.

Коваленко отново се обърна към малкото купе, където Мартин също отпиваше от чаша чай. За това се грижеше служителят от вагон-ресторанта на влака, в чиито задължения влизаше и да поддържа самовара във всеки вагон, така че пътниците постоянно да разполагат с гореща вода за напитки.

— Казах, че го познавам — отвърна тихо Мартин. — Не съм казал, че ми е приятел.

Коваленко отново го притискаше както преди в Швейцария. Но защо? И защо точно сега?