Алън Фолсъм - Претендентът

— Ами ако не е в Москва? — попита той Мурзин, като почти шепнеше. — Ами ако някак си е разбрал и в момента пътува към Царское село?

— Царевич — прекъсна го Мурзин, като се опитваше да го успокои. — Невъзможно е той да знае къде се намира царицата. А дори да го разбере, дворецът е пълен с агенти на ФСО. Не може да проникне отвъд оградата, какво остава за апартаментите, където е отседнала.

Очите на Александър проблеснаха гневно, а по дланите му изби пот.

— Полковник, не е твоя работа да ми обясняваш какво може и какво не може да направи Мартин. Имаме работа с човек, който е жив въпреки уверенията на всички, че е мъртъв. Той е опасен и коварен противник. Имах възможност да се убедя лично.

Той усети как стомахът му се свива и метрономът отново започва да бие, но се отърси от това чувство и продължи:

— Искам издирването да се разшири, да обхване Санкт Петербург, както и всички железопътни линии, шосета и пътеки, които водят до Царское село.

— Разбира се, царевич — отвърна тихо Мурзин.

— Подгответе ми и хеликоптер.

— За къде, царевич?

— За Царское село.

Жп гара „Москва“, Санкт Петербург, 8:35 сутринта

Мартин слезе от влака доста след Коваленко, сякаш не се познаваха. Беше гладко избръснат, а и косата му беше значително по-къса благодарение на същия онзи руснак, който се грижеше за самовара във вагона. Срещу пачка рубли, осигурени от Коваленко, им донесе в купето самобръсначка, сапун, ножица и ръчно огледало. Останалото Мартин свърши сам, надвесен над умивалника в една от двете миниатюрни тоалетни на вагона. Прическата му нямаше да спечели награда, но гладко избръснат и подстриган, той нямаше почти нищо общо със снимката от визата си.

Коваленко пръв забеляза младия мъж с парцаливи джинси и цигара в устата недалеч от гишето. Очевидно беше надрусан с нещо, седеше по турски на пода с китара в скута и подрънкваше на нея, но не особено успешно. Коваленко по принцип разпознаваше „фарцовчиците“ — продавачите на черния пазар. Но този дори го познаваше и по лице. Коваленко се сети, че младежът е наркоман, когото беше арестувал преди няколко години в Москва по обвинение в убийството на друг дилър. По-късно бяха свалили обвиненията, но той очевидно не си беше взел поука от цялото преживяване, защото отново се беше върнал да продава на улицата, макар и в Санкт Петербург вместо в Москва.

Докато го приближаваше, Коваленко осъзна, че колкото и да беше надрусан младежът, той очевидно наблюдаваше хората, които слизаха от влаковете. Не знаеше дали е видял самия него и дали изобщо е в състояние да го разпознае.

Вдясно се отклоняваше един коридор. От тавана висеше табела, която упътваше пътниците към връзката с Транссибирския експрес. Коваленко стигна до коридора и бързо зави по него, за да се скрие от погледа на „фарцовчика“. Десет секунди по-късно го настигна и Мартин.

— Вече са тук — каза тихо Коваленко.

— Кой?

— Шпионите на царевич.

— Видяха ли ни?

— Може би. Кой знае. Продължаваме.

Москва, хотел „Балчуг Кемпински“, 9:55 сутринта

Зашеметяващо красив, с пригладена назад черна коса, облечен с тъмни спортни панталони, пуловер и кожено авиаторско яке и обут в удобни велурени обувки, Александър изкачи и последните стъпала до площадката за хеликоптери. Когато стигнаха на покрива, Мурзин отвори вратата и двамата пристъпиха навън, под топлата слънчева светлина.

Чакаше ги руски военен хеликоптер „Камов Ка-60“. Витлата му бавно се въртяха. След трийсет секунди вече бяха вътре, бяха затворили вратите и слагаха предпазните колани. Точно тогава мобилният телефон на Мурзин звънна. Той го подаде на Александър.

— За вас, царевич.

— Ребека ли се обажда?

— Не, баронесата.

Царское село

Ярката слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците в голямата библиотека на двореца, осветяваше както баронесата, така и огромното помещение — с тъмните си тежки мебели и стените си от изкуствен мрамор без нито едно петънце, покрити с махагонови библиотеки, които преливаха от алманаси, календари, албуми със снимки и антологии, то носеше със себе си многобройни спомени за миналото. Но точно в момента баронесата не се интересуваше от миналото. Това, което я вбесяваше, беше настоящето.

— Звъня ти от часове — каза тя на Александър на руски и с такъв тон, сякаш беше непослушен ученик. — Оставих съобщения за теб на двайсет различни места. Защо не ми се обади?