Алън Фолсъм - Претендентът

Значи затова беше всичко. Затова старият детектив се беше ровил в миналото му, внимателно се беше сприятелил с него, толкова бързо и лесно му беше извадил паспорта и визата и беше говорил за рака на Халидей и невероятната му преданост към отряда. Александър беше Реймънд и Мартин знаеше, че Коваленко отдавна е сигурен в това. Но единственият начин да го докаже беше да сравни пръстовите отпечатъци на Александър с тези от дискетата на Халидей, а дискетата вече беше изчезнала, жертва на протокола и политическите съображения. Но все пак трябваше да се направи нещо, защото Реймънд беше станал царевич на цяла Русия; въпросът как да го спре сигурно измъчваше Коваленко още от Париж. Затова толкова внимателно беше разпитвал Мартин за миналото му. Тъй като нямаше избор, Мартин му беше отговарял с малки лъжи — парченца информация, които подлежаха на проверка. И в крайна сметка беше дал на Коваленко онова, от което имаше нужда — човек, който искаше да запази в тайна истинската си самоличност, можеше да убива и имаше голям брой лични причини да се разправи с Реймънд.

— Значи знаеш кой съм — почти прошепна той.

Коваленко бавно кимна.

— Обадих се в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Там не е учил никакъв Никълъс Мартин. За сметка на това се появи един Джон Барън. Освен това, товарищ, в отряда е имало шестима души. Знае се какво е станало с петима от тях. Но къде е последният? Не беше трудно да се досети човек, особено ако е на моето място.

— Никълъс! — извика Ребека от лодката.

В същото време прозвуча и остър вой, защото Сивокосия запали двигателя.

Коваленко продължи, без да им обръща внимание.

— Ермитажът е пълен с хора. Царевич не знае как изглеждаш в момента, нито пък агентите от ФСО.

Очите на Мартин се стрелнаха към автоматичния пистолет в ръката на Коваленко. Времето сякаш бе направило гигантски скок назад и той отново се намираше в онази авторемонтна работилница в Лос Анджелис. Коваленко беше влязъл в ролята на Рузвелт Лий. Можеше дори да каже нещо като „Направи го за Ред“. Или „За Халидей“, или „За Дан Форд“, или дори „За отряда“.

— За кого работиш, по дяволите? — прошепна Мартин.

Коваленко не отговори, а погледна зад гърба му към Ермитажа.

— Той е вътре, най-вероятно в Тронната зала, където бяхме ние, или поне някъде близо до нея. Сигурно е разстроен заради изчезването на царицата и в момента се кара на агентите от ФСО, които трябваше да я охраняват. Нито той, нито те ще обръщат внимание на това, което става около тях. Музеят е пълен с хора. Няма да е толкова трудно после да потънеш в тълпата, особено ако знаеш къде отиваш. Колата ще те чака на Дворцовий проспект до изхода, от който току-що излязохме.

Мартин го изгледа студено и прошепна:

— Копеле мръсно.

— Изборът е твой, товарищ.

— Никълъс! — извика отново Ребека. — Идвай!

Мартин рязко протегна ръка, стисна дръжката на пистолета и го прибра в колана под якето си. После се обърна, като погледна първо към Ребека, а после към Клем.

— Закарай я в Манчестър, ще се видим там!

Той продължи да ги гледа още един миг, за да ги запечата в паметта си. После се обърна и хукна обратно през кея.

— Никълъс! — изпищя лейди Клем зад гърба му. — Качвай се веднага на проклетата лодка!

Но беше закъсняла. Той вече пресичаше „Дворцовая набережная“ на път за Ермитажа.

„Скъпи Александър,

С голяма скръб ти съобщавам, че никога повече няма да се срещнем. Не е било писано това да е нашата съдба. Винаги ще съжалявам за пропуснатото.

Ребека“

Метрономът затътна като гръмотевица. Александър стоеше като парализиран, вторачен в листа, откъснат от книгата за гости, и в почерка, който познаваше така добре.

Тримата агенти от ФСО, които бяха назначени да охраняват Ребека, и шофьорът, който го беше откарал до Ермитажа, стояха мълчаливо встрани и го гледаха, изпълнени с ужас. Знаеха само, че когато бяха влезли в Тронната зала, тя беше празна. Веднага беше вдигната обща тревога и беше издадена заповед сградата да се претърси от охраната на самия музей. Четиримата агенти получиха отделна заповед да останат при царевич. Един бог знаеше какво щеше да им се случи сега.

— Всички да излязат от залата!

Гласът на баронесата изплющя като камшик. Александър вдигна очи и я видя на прага, а зад нея стоеше Мурзин.

— Казах да излезете — повтори тя.

Мурзин кимна и четиримата агенти от ФСО бързо се изнесоха навън.

— Ти също! — отсече тя и Мурзин излезе, като затвори вратата след себе си.