Алън Фолсъм - Претендентът

Видя една станция на метрото. Перфектно. Не само като скривалище, но и като начин да стигне до летището. Щеше да използва метрото, както и в Лос Анджелис, когато в ролята на Йозеф Шпеер се беше качил на градския автобус, за да отиде до международното летище. После изведнъж се сети, че за да се качи на метрото, ще му трябват пари. Бръкна в джоба на якето си.

Нищо.

Провери и джобовете на панталона си, отпред и отзад. Нищичко. Какво ли беше направил с личните вещи на човека, когато беше свалил костюма му в кабинката? Нямаше никаква представа.

Трябваха му пари. Не много, само за билет в метрото. Но откъде и как да се сдобие с тях толкова бързо? На десетина крачки пред него бавно вървеше възрастна жена, а голямата й дамска чанта висеше от сгъвката на лакътя.

Той закрачи бързо и решително. За миг се озова до нея, грабна чантата и я изтръгна от ръката й. После се втурна през тълпата, още докато тя падаше на тротоара. Чу я как извика зад него:

— Вор! Вор!

„Крадец!“

Той продължи, като си пробиваше път през тълпата. Изведнъж усети как една ръка го сграбчи и го завъртя към себе си.

— Вор! — извика един набит младеж и замахна да го удари.

Александър се наведе, но върху него се хвърли още един младеж.

— Вор! Вор! Вор! — крещяха те, докато го налагаха с юмруци, като същевременно се опитваха да му вземат чантата.

Александър се отскубна, преди да се е събрала тълпа.

— Вор! Вор! — развикаха се младежите и се спуснаха след него.

Тогава обаче Александър се обърна. Държеше автоматичния пистолет „Грак“ на Мурзин в ръката си.

Бум! Първият младеж падна, застрелян от упор в лицето.

Бум! Бум! Вторият младеж залитна встрани, пред един автобус; половината от главата му беше отнесена от куршумите.

Хората наоколо се разпищяха от ужас. Александър замръзна за част от секундата, после се обърна и отново побягна.

Мартин и Коваленко се спогледаха. Бяха на цяла пресечка от тях, но изстрелите отекнаха като гръмотевица. Движението по улицата изведнъж замря.

— Ето го!

Мартин зърна карирания костюм на Александър, когато той претича през Невски проспект зад един автобус и потъна в тълпата от другата страна. Мартин отвори вратата, без да се замисли.

— Товарищ — обади се предупредително Коваленко. — Щом тези изстрели се чуха от него, значи…

— … има пистолет — завърши Мартин вместо него, после се втурна между спрелите коли.

Коваленко паркира до бордюра и слезе от колата. На задната седалка беше куфарчето му. Той се протегна и го отвори. В него носеше втори „Макаров“. Детективът го пъхна в колана си, заключи колата и хукна след Мартин.

Александър прекоси моста над един канал, после зави по пресечката зад него. Погледна назад. Беше сам. Той спря и се огледа, тъй като не знаеше къде точно се намира и как е стигнал дотам.

Всичко около него се въртеше. В далечината се чуваха полицейски сирени. За да стигне до летището, му трябваше станция на метрото. Той отново се огледа. Нищо не му се стори познато. Трябваше му улична табела, силует на сграда, каквото и да е, което да му подскаже къде се намира. Александър отново закрачи напред. Срещу него вървяха възрастни мъж и жена, които разхождаха кучето си. Той притисна откраднатата чанта към тялото си, за да не я видят. Разминаха се. Не го познаха, дори не го погледнаха по-внимателно, точно както стана и на Невски проспект. Той отново хвърли поглед назад. Къде беше Мартин? Къде беше отишла сянката му?

Щом Мартин беше успял да открие следата на Александър в Ермитажа, щеше да го намери и на улицата. Защо изобщо се беше влюбил в сестра му?! Така само го привличаше към себе си. Той отново се запита защо не го беше убил по-рано, в Париж, Манчестър или дори в Лос Анджелис.

Хеликоптерът. Александър отвори откраднатата чанта и извади портмонето на жената. Имаше пари в брой, повече от достатъчно за метрото, дори щяха да му стигнат за такси. Ето, минаваше едно. Така щеше да му се наложи да се разправя само с шофьора, а не с цялото население на града.

Улицата беше тясна и Александър не виждаше накъде води. Все още никой не го беше разпознал. Беше един от тях — безличен човек от тълпата. Той погледна към сивото небе. Притъмняваше. Оставаше може би един час до здрач, не повече.

Александър зави зад ъгъла. Точно пред него имаше още един канал. Той тръгна към него. Кой ли беше? Стигна до оградата от ковано желязо и забеляза табела, на която пишеше „Екатеринински канал“. Вече знаеше точно къде се намира. Срещу него отдясно беше величествената катедрала на Богородица от Казан, а точно зад нея — Казанският мост и Невски проспект. Там на всеки няколко минути минаваха таксита. Беше минало време от престрелката и той реши да поеме риска някой да го разпознае. Затича се покрай канала. Мостът беше само на стотина метра. Когато стигнеше до него, щеше да се изкачи по стълбището, което водеше нагоре към улицата. На Невски проспект щеше да намери такси, което да го откара до летище „Ржевка“, а там го чакаше хеликоптерът. И всичко щеше да бъде наред. Всичко.