Алън Фолсъм - Претендентът

Мартин крачеше обратно по Невски проспект в посоката, от която бяха дошли. Беше видял Александър да претичва по един мост, но после го беше изгубил от поглед. Беше хукнал след него и беше тичал в продължение на две пресечки, преди да осъзнае, че няма смисъл. Той продължи още малко, после се обърна. Нямаше представа защо го направи. Просто имаше чувството, че Александър не е отишъл чак толкова далеч и се крие наблизо. Но къде точно?

Мартин оглеждаше лицата на хората, докато се разминаваха. Александър можеше да бъде всеки от тях. Не му костваше нищо да убие човек, за да си смени дрехите или дегизировката. Животът нямаше никакво значение за него. Освен когато… Мартин си спомни вилата в Давос и погледа на Александър, докато беше с Ребека. В него се четяха искрена преданост и абсолютна любов.

Подмина още хора. Мъже, жени, Александър можеше да бъде всеки, всяка. Мартин изведнъж си припомни за номерата му и смъртоносното лукавство, което беше проявил в Лос Анджелис. В същото време си спомни и какво го беше предупредил Дан Форд в Париж. „Няма да разбереш какво точно прави, преди да е станало твърде късно. Защото тогава вече ще бъдеш в капана и той ще те чака там.“

Мартин сложи ръка на автоматичния „Макаров“ в колана си и продължи напред, като местеше поглед от един минувач към друг. Александър беше някъде тук, сигурен беше.

Внезапно стоманеносивото небе над Санкт Петербург отстъпи място на ярка слънчева светлина — небесното светило се беше спуснало ниско над хоризонта. За секунди целият град беше окъпан в зашеметяващо красива златна светлина. Гледката свари Мартин неподготвен и той спря да й се полюбува. Тогава осъзна, че стои на същия мост, на който беше видял Александър, и се огледа. Погледът му беше привлечен от някакво движение под него и той забеляза мъж в кариран костюм, който бързо крачеше покрай канала и почти беше стигнал до стълбите към моста.

Александър беше сложил ръка на перилата и вече започваше да се изкачва, когато го видя и замръзна. Мартин стоеше горе и гледаше към него. Лекият ветрец рошеше косата му и той, както и целият град и небето, беше окъпан в блестяща златна светлина.

Безизразно, спокойно, Александър се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Катедралата на Богородица от Казан светеше със същата златна светлина.

Той ускори крачка. Нямаше нужда да се обръща. И така знаеше, че Мартин слиза по стълбите зад него. Вървеше, без да тича, с уверени крачки, без да го изпуска от поглед, но и без да го притиска. Ако се затичаше, и Мартин щеше да се затича. Да, така имаше шанс да го изгуби, но имаше и още по-голям шанс двама тичащи мъже да привлекат вниманието на тълпата, а той не забравяше, че полицаите бяха наоколо, защото все още чуваше сирените им. Продължаваха да търсят човека, който беше убил баронесата, полковник Мурзин от ФСО и неизвестния мъж в тоалетната на Ермитажа. Нямаха представа кого търсят, дори дали беше мъж или жена или как изглежда. Но вече търсеха и мъжа в кариран костюм, който току-що беше застрелял двама души на Невски проспект.

Така че просто продължавай да вървиш, каза си Александър, нека Мартин те последва. Най-сетне разбираше всичко. Мартин беше тук, сега, точно както се беше появявал навсякъде и преди. Така трябваше. Точно затова се бяха сблъскали в Лос Анджелис, точно затова Александър се беше влюбил в сестра му, може би дори затова беше оставил и кървавите следи. Мартин беше неделима част от неговата судьба . Ребека неведнъж му беше казвала колко си приличат. Уменията и дързостта им бяха на едно и също изключително равнище; както и смелостта, волята и упорството им. И двамата бяха възкръснали от мъртвите. Мартин беше последният Божи бич, последното Му изпитание, преди Александър да достигне величието, което Господ изискваше от него.

И този път, веднъж завинаги, Александър щеше да го постигне и да докаже на Господ, че може да се върне от ръба на забвението, където стоеше в момента.

Не беше трудно. Все още носеше пистолета и ножа наваха. Мартин беше дошъл в Ермитажа. Трябваше просто да го убие, а после да остави неговите отпечатъци по ножа в джоба си, и руският народ щеше да види от какво е направен техният царевич. Така щеше да се превърне в героя, който сам беше проследил убиеца на баронесата и полковник Мурзин по улиците на Санкт Петербург и най-сетне го беше убил. След това никой нямаше да задава въпроси за карирания костюм или убитите младежи на Невски проспект, или човека в тоалетната — Александър просто щеше да каже, че всички те са били съучастници на убиеца и са го атакували. Нямаше нужда дори да ходи на летището при хеликоптера. Хеликоптерът сам щеше да дойде при него.