Алън Фолсъм: Претендентът

— Но това не обяснява…

— Защо го убих ли? Защото беше луд, а Русия няма нужда от луд цар.

Мартин продължаваше да се ядосва.

— Какво искаш да кажеш? Че ако беше оживял и беше арестуван, трябваше да отиде на съд и в крайна сметка или да получи доживотна присъда, или отново да бъде екзекутиран? А руското правителство не е искало да се стига дотам? И затова ти го уби лично?

Коваленко се усмихна.

— Това е част от отговора.

— А останалата част?

— Както ти казах, не биваше да забравяме за ножа или евентуалния втори пистолет. Ами ако се беше опитал да те убие, щом го доближиш? Много добре знаем как действа той. Щеше да атакува толкова бързо, че нямаше да ти остане друг избор, освен да го застреляш или сам да загинеш. Нали така?

— Може би.

Очите на Коваленко се присвиха, когато се обърна към Мартин.

— Не, товарищ, не „може би“, а със сигурност. — Той продължи да го гледа още няколко секунди, за да подчертае думите си, после отново се обърна към пътя. — На първо място, няма да отричам, че наистина те набелязах още от Париж и наистина те изпратих в Ермитажа да убиеш Александър, защото знаех, че си способен да го направиш, имах си причини и не исках да замесвам външни хора.

Но докато те чаках отвън, си спомних какво стана, когато се видяхте със сестра ти и как реагира тя, когато те видя отново и когато чу каквото имаше да й казваш. И тогава осъзнах, че съм сбъркал. Ако наистина останеше на теб да убиеш царевич, никога повече нямаше да можеш да я погледнеш, без да се страхуваш, че тя ще го прочете в очите ти, и щеше да се наложи да прекараш остатъка от живота си в лъжа, като знаеш, че си убил мъжа, когото тя е обичала повече от всичко на света.

А има и още нещо, товарищ, и това е една от простите истини на живота. Някои хора, независимо колко са способни и усърдни, не са създадени да бъдат полицаи. В кръвта им просто няма онази жестокост, която се изисква, за да убиеш човек без милост и без да се замисляш, че по този начин нарушаваш законите, които си се заклел да защитаваш. Когато обстоятелствата го налагат. — Коваленко го погледна и меко се усмихна. — Ти си такъв човек, товарищ. Все още си млад. Върви си при твоите английски градини. Това е много по-добър живот за теб.

Кауаи, Хаваите, четири месеца по-късно

Морето беше тюркоазеносиньо, а белият пясък пареше. Далеч от брега, под повърхността на океана, цветовете бяха невъобразими. Имаше неземно бяло, ивици от ослепително розово, оранжево, каквото никъде не можеше да се види на земята, невиждани нюанси на черното — стотици вълшебни тропически риби, които се стрелкаха напред, за да вземат мокрите трохи от ръката на Мартин, който ги вадеше от едно малко найлоново пликче, докато плуваше, и разглеждаше този нов свят през водолазната си маска.

По-късно, към залез-слънце, той остави принадлежностите си за гмуркане в багажника на колата, взета под наем, и тръгна пеш по пустия бряг на Кекаха.

След като беше успял да продаде една малка статия за приложението на пясъчника в проектирането на частни градини на едно международно списание за архитектура и градинарство, от редакцията му бяха предложили договор, за да пише подобни материали всеки месец. Макар че не бяха високи, хонорарите все пак му позволяваха да изплаща вноските по кредитната си карта, с която беше платил на руския траулер, както и да си позволи една почивка. Беше дошъл в Кауаи, на 11 200 километра от Англия, преди седем дни, след като най-сетне беше завършил дипломната си работа и беше взел всичките си изпити с отличие.

Отслабнал, загорял и с петдневна брада, облечен само с избелели шорти и не по-малко избеляла тениска на Манчестърския университет, Мартин приличаше на обикалящ света сърфист.

Кекаха беше същият плаж, на който като деца бяха идвали с Ребека заедно с родителите им. Той познаваше добре мястото и пазеше скъпи спомени за него. Точно затова беше дошъл тук сега сам, за да се отпусне и да подреди мислите си в главата си. Може би най-сетне щеше да се успокои. Но тази цел се оказа доста трудна. Събитията в света продължаваха да се развиват не като насън, а по-скоро като в кошмар.

Александър Николаевич Романов, царевич на цяла Русия, беше погребан пет дни след смъртта си като национален герой, точно както беше предвидил Коваленко. Ребека и Клем бяха заминали за Санкт Петербург. Мартин също беше поканен официално като част от семейството на Ребека, за да я подкрепя емоционално. Беше застанал във величествената крипта на катедралата „Св.св. Петър и Павел“ заедно с истинските родители на Ребека, президентите на Русия и САЩ и министър-председателите на още десетина държави.