Алън Фолсъм - Претендентът

Всъщност нямаше значение как точно беше успял да го постигне и защо изобщо го беше направил. Важна беше информацията и щедростта, която беше проявил, като я беше споделил с Мартин. В крайна сметка Мартин разполагаше с неоспоримо доказателство, че Александър Кабрера и Реймънд Оливър Торн наистина са едно и също лице. Беше разбрал, че Александър е бил обучен да убива както от Мурзин, така и от Малцев, и че Мурзин и Малцев най-вероятно са били на заплата при баронесата. А това отвеждаше Мартин — и Коваленко, без съмнение — до извода, че именно баронесата беше наредила убийството на Питър Китнър и семейството му. И беше накарала Александър да избие Нойс, Кюрте и останалите Романови на американския континент.

Какво беше казал Мартин на Коваленко преди четири месеца, когато руснакът го беше изпратил на летище „Пулково“ в Санкт Петербург, за да хване нощния самолет за Хелзинки?

— Има само едно нещо, което не разбирам. Защо е откраднал чантата на онази жена? Заради парите? Колко пари е можело да има в нея и за какво са му били? Ако не го беше направил, а просто беше продължил да бяга, най-вероятно щеше да се измъкне.

Коваленко просто го беше погледнал и беше отвърнал:

— А защо е убил майка си?

Тези мисли и въпроси водеха към друго — към онова, което Коваленко беше казал горе-долу по същото време. Беше за качествата, които са необходими на един полицай, и в частност за онази жестокост, която се изисква, за да убиеш човек без милост и без да се замисляш, че по този начин нарушаваш законите, които си се заклел да защитаваш, когато обстоятелствата го налагат.

Тогава Коваленко говореше за полицаите изобщо. Но Мартин знаеше, че той има друго предвид. Повечето полицаи, които познаваше и с които беше работил в Лос Анджелис, първо в патрулките, а после и в отдел „Убийства“, също като него вярваха, че служат на съществуващите закони и не бива да създават свои собствени правила. Затова работеха неуморно и упорито, но често оставаха без признание за труда си, защото медиите често гледаха на тях като на корумпирани и неефективни ченгета. Повечето не бяха такива. Просто работеха в една невероятно трудна и опасна сфера, под прекалено ярките прожектори на общественото внимание. Това, за което говореше Коваленко обаче, беше нещо съвсем различно и принадлежеше по-скоро на начина на мислене на Ред Макклачи. Беше дълбоко, сложно и много мрачно убеждение. И макар че ги разделяха десетки хиляди километри и те работеха в съвършено различна политическа обстановка, и двамата — Коваленко и Макклачи — осъзнаваха, че има хора и ситуации, с които законите, обществото и хората, които създаваха законите, все още не бяха готови да се справят, затова отговорността за тези ситуации падаше на плещите на такива като тях. Макклачи, Полчак, Лий, Валпарайсо, дори Халидей и, разбира се, Коваленко, бяха готови да поемат такава отговорност и да престъпят рамките на закона, за да се справят с такива хора. В този смисъл Коваленко беше прав, когато каза, че Мартин не е от този вид полицаи. И никога нямаше да бъде като тях. Просто не беше в кръвта му.

А това на свой ред повдигаше още един въпрос — кой всъщност беше Коваленко и за кого работеше? Мартин се съмняваше, че някога ще научи отговора на този въпрос, а може би дори и не искаше. Но все пак се питаше дали ако нещата не се бяха развили по този начин в Санкт Петербург и Александър не беше избягал, дали ако Мартин не го беше убил още в Ермитажа, както искаше Коваленко, а после не беше излязъл от служебния вход, където го чакаше детективът, дали тогава руснакът просто нямаше да го застреля на място, като по този начин ликвидира убиеца на царевич по време на бягство и приключи с цялата история. Мартин си помисли, че ако някога отново се срещне лице в лице с Коваленко, на всяка цена трябва да му зададе този въпрос.

Започваше да се стъмва и Мартин усещаше все по-силното течение на отдръпващия се прилив, докато вървеше по брега на океана. Единствената светлина идваше от последните слънчеви лъчи на хоризонта. Той се обърна и тръгна към колата си. Ребека беше преодоляла всичко със забележителна сила на духа. Дори се беше явила и пред двете камари на руския парламент, за да им благодари за добрината и подкрепата в ужасните дни след убийството на царевич. По-късно имаше среща на четири очи с президента Гитинов и той й изказа личните си съболезнования. После просто беше пожелала да се върне към предишния си живот в Швейцария, където се намираше и в момента. Сега беше в безопасност и отново се грижеше за децата на семейство Ротфелс, макар и охранявана от специални агенти на полицията на кантон Нюшател.