Уилям Блати - Димитър

Всъщност не беше интересно, а смъртоносно.

Скъпа Джийн,

Снощи сънувах странен сън. Изключително ярък. Бях умрял и пред очите ми засия силна червена светлина. Беше болезнено и се опитах да извърна глава. Дадох си сметка, че светлината е изцяло отговорна за управлението на Вселената. Двама от министрите й отговаряха за Космоса и се грижеха за доброто му функциониране. Тези същества обаче се бяха провалили и Космосът приличаше на зле подреден пъзел. Исках да изгася пронизващата червена светлина, която се опитваше да ми подскаже, че всичко е напълно объркано. Изведнъж обаче осъзнах за мое разочарование, че са избрали мен да сложа нещата в ред. Аз трябваше да оправя стряскащо хаотичните и противоречиви природни закони. Очакваше ме и друга мистериозна мисия.

Какво ли означава този сън?

А сега нещо, което се колебаех дали да ти кажа. Докато моят някога смъртоносен „посетител“ се лекува, друг човек се опита да ме убие. Преди няколко дни, в ранната неделна утрин, пътувах с моя малък тополино до Кулата на Възнесението, която стърчи на един хълм над Гетсиманската градина. Редовно се качвам до върха, където се отправям на пътешествия в миналото. На запад, зад черните каменни стени на храма на Ирод, греещи в розово под пробуждащата се светлина, се виждат хаотично скупчените църкви, минарета, дворове и камбанарии на Стария град. Те се борят за глътка въздух със струпаните нагъсто къщи с бели сводести покриви, все още треперещи от Бога на Йов. А щом отиде от другата страна на кулата, човек изведнъж се оказва в друго измерение. Потапя се в тихата необятност на гладката Юдейска пустиня, отправя поглед към Моавските планини и Мъртво море отвъд тях, докато не съзре кафявите води на река Йордан, нашепващи спомени за Кръстителя — и всичко изглежда така, както преди хиляди години.

Тази неделя изкачих витата стълба до върха и отидох до източната страна, където слънцето се показваше иззад сухите планини, за да облее кафявата гола земя с невероятната светлина, останала сякаш от първия ден на света. Преди да успея да си поема глътка въздух, наситен със сладката миризма на йерусалимски бор, изневиделица се надигна вятър. Беше толкова мощен, че ме изтласка към ронливата каменна стена. Бях като прикован. Не можех да дишам. В следващия миг силният порив изчезна така внезапно, както се бе появил. Помислих си за призраци и за Исус, който бе ходил по водата. Спомних си и за Евангелието на Марк. В него се описваше силна буря, излязла от нищото и утихнала също толкова светкавично. След това останах както обикновено за часа си по „специално мислене“. Този път се пренесох в Галилея през безоблачния май, когато дивата пшеница се поклаща по златистите склонове. Но мислите ми скоро бяха нарушени от шума на автобусите, запалили дизеловите си мотори. След като магията бе развалена, нямаше смисъл да оставам. Затова се обърнах и тръгнах бавно към противоположната страна на кулата. Стигнах до горния край на влажните, хлъзгави стъпала, водещи към осеяния с камъни път долу. Когато обаче започнах да слизам, пред мен проблесна нещо. Спрях и се вгледах внимателно. Беше жица, опъната над седмото стъпало. Наведох се да я махна, но изведнъж си дадох сметка, че някой бързо се приближава откъм гърба ми.

Тогава проблемът беше отстранен.

Искам да ти кажа: „Моля те, не се тревожи, винаги съм нащрек, винаги внимавам.“ Откъде идва тази нужда да те защитавам, да те поставям в центъра на грижите си, въпреки че си мъртва?

Няма раздяла.

Хитрите очички на дребния арменски прелат блещукаха закачливо.

— Да, вода от река Йордан, господин Паркър! В малки шишенца! Благословена е! Мислите ли, че ще върви в Щатите? Ще се продава ли добре? Сержант, ще ми подадете ли купата с ризото?

Високият сводест таван на трапезарията в „Каса Нова“ усилваше брътвежа на католическите поклонници и потракването на металните прибори по чиниите. Всички се хранеха на дълги общи маси, плътно долепени една до друга в две редици. Подобни събирания осигуряваха на Мерал почти целия комфорт, който той бе в състояние да приеме: жив човешки контакт, облекчаващ вътрешната му самота, без да го принуждава да се ангажира напълно, да се привързва и да рискува да го наранят. А и понякога сърцето му трепваше, когато радостта и вълнението на толкова много вярващи, събрани на едно място, се издигаха над масите и създаваха ореол от вяра, който се спускаше върху него и макар само за миг, го обгръщаше изцяло. Малко по-трайни на редовните вечери — подобно на трохите хляб по масите, събирани от сервиращите францискански монахини след всяко хранене — бяха онези заблудени късчета надежда, които Мерал понякога улавяше от думите на свещениците, водещи поклонниците по светите места. Но балсамът им винаги имаше краткотраен ефект. Веднъж, докато пиеха кафе по време на великденските празници, един бивш военен свещеник от армията на САЩ бе отбелязал колко много от учениците на Исус са предпочели да умрат, вместо да отрекат, че наистина са видели възкръсналия Христос. Той бе завършил иронично: „Може и да ме помислите за луд, но съм склонен да вярвам в изповедта, която човек прави на смъртния си одър.“ Чувайки това, Мерал бе почувствал леко въодушевление, но когато сервираха „Осо буко“ и салата, отново бе потънал в сивотата на съмнението. Същата нощ, както всяка друга, той коленичи в параклиса на пансиона и се помоли на Бог, в чието съществуване не беше сигурен. Надяваше се неговото малко момче също да е възкръснало.