Уилям Блати - Димитър

Отвън Мерал застана с гръб към кремавите каменни стени на управлението. Поривите на вятъра и дъждът бяха спрели и полицаят се втренчи в отблясъците върху калдъръмената улица. Съзнанието му все още беше ангажирано със случая на улица „Ремле“. Свидетелят бе чул шум от влачене на нещо тежко. Какво ли бе то? Кой беше Йозеф Темеску? И най-странното от всичко: след сблъсъка в лендроувъра бяха открити овъглените останки на голяма черна кукумявка и на друга, доста по-малка птица, която не успяха да идентифицират. Приличаше на сипка или обикновено врабче — любима плячка на кукумявките, които често посещаваха града и ловуваха нощем. Мерал не можеше да разбере защо са били там. Поклати глава и прехвърли мислите си към по-прозаични неща. Обиколката. Началникът на участъка „Кишла“ изискваше от всеки полицай да се разхожда из християнския квартал по пет часа седмично след дежурство, за да „не загуби контакт с хората и да чуе оплакванията им“, както се изразяваше Зев. След още три часа Мерал щеше да изпълни квотата си за седмицата и да успее да стигне навреме за общата вечеря в „Каса Нова“, пансиона с деветдесет стаи, където живееше.

След като взе това решение, Мерал нагласи черната си барета и излезе на улица „Арменска православна патриаршия“, където бързо сви наляво и после надясно по улица „Давид“. Отправи се към оживените закрити пазари, наситени с гледки и звуци, които го караха да се чувства, сякаш е напуснал някакъв плосък, безцветен сън и се е събудил сред истинския, пъстър живот. Бутаха го слаби възрастни носачи, превити от огромни товари на плещите си, и пешеходци с всевъзможни облекла: арабски работници на магарета; туристи с най-различни покупки; кюрдски жени с подноси на главите, преливащи от прясно изпечени сусамени кифлички, питки и варени яйца; ултраортодоксални евреи с гъсти бради и навити плитки, облечени с черни кафтани и кожени шапки; мюсюлманки и достопочтени християнски прелати. Всички тези хора се тълпяха около сергии със сувенири и магазини, край огромни кръгли тави със сочна баклава, наредени на метални поставки, край кошове с кафява канела, бадеми, орехи и млян червен пипер, сушени кайсии и смокини, настърган кокос и златиста леща. Младите продавачи рекламираха стоката си със силни викове и увещания, докато бащите им, с фесове или кефиета, седяха безмълвно до тях и наблюдаваха света с добродушни лица под гърмящите звуци на арабска музика. Тя се издигаше до сводестия таван на пазара, където по странен начин се смесваше с църковните камбани от Гетсиманската градина и призивите за молитва на мюезина. Навсякъде посрещаха Мерал сърдечно, често с обич и винаги с доверие. Понякога му искаха дори и лични съвети. При тази обиколка при него дойде осемнайсетгодишно момиче, което се оплака, че родителите са й уредили брак с мъж, когото тя дори не харесва. По-късно полицаят стигна до Улицата на Веригата, където въздухът беше наситен с миризма на щавена кожа, застояла вода, кафе и цигарен дим. Под заплашителния поглед на една коза, застанала на стража зад черна желязна решетка на втория етаж, Мерал бе заговорен от един възрастен мухтар , неофициален кмет на района. Той изрази тревогата си от необузданото поведение и „отблъскващото“ джинсово облекло на дългокосите тийнейджъри араби, копиращи последния британски писък на модата. По-нататък, на Виа Долороса, Мерал спря, за да даде монета на някакъв просяк — брадясал мъж на средна възраст, който клечеше до стената под една от Спирките на Кръста. Залепил транзисторно радио за ухото си, той слушаше модерни поп мелодии от Гърция. Мерал вдигна очи към табелата, която указваше мястото:

Внезапно музиката спря. Мерал предположи, че ще обявят прогнозата за времето и часа. Погледна часовника си. Беше време да се прибира. По обратния път видя една застаряваща монахиня, яхнала моторизиран велосипед. Облечена в призрачно бели одежди, развяващи се зад гърба й, тя напомняше на стара сбръчкана валкирия, закъсняла за битка. Монахинята изхвърча от една странична уличка и едва не го блъсна. Зад нея пърпореше прашен и очукан син фиат, който теглеше ремарке. В него беше натоварено магаре, седнало на задницата си и обърнало недоумяващ поглед назад.

Мерал не можа да се усмихне дори и на тази гледка.

Докато вървеше към „Каса Нова“, той спря за момент. Сви зад ъгъла на Виа Долороса и тръгна по уличка, наречена „Кан ел Зейт“. Беше видял нещо странно. Млада русокоса жена със светла кожа, твърде големи слънчеви очила и шарена забрадка с надпис „Сувенир от Йерихон“, стоеше пред вратата на долнопробния хотел „Шалом“. Водеше разгорещен спор с висок и едър францискански монах. Изведнъж жената се обърна и забеляза Мерал, след което каза нещо на свещеника. Той също се обърна и изгледа полицая. Жената сграбчи ръката на монаха и бързо го дръпна в хотела. Преди да продължи, Мерал се втренчи във вратата, чудейки се какво ли означава тази сцена. Много интересно, помисли си той.