Уилям Блати - Димитър

Тихият Мерал. Честният Мерал. Някой ден трябва да го докосна.

С радост се върнах в Стария Йерусалим и оживените му сводести пазари, към острата миризма на млян кардамон и нова кожа, към звъна на безброй църковни камбани. Слях се със суматохата и жените, носещи тави с топъл хляб на главите. Децата със синьо-бели униформи и замечтани погледи маршируваха към училище в стройни редици, запели с тънки гласове, звучащи глухо заради високите каменни стени на тесните мрачни улици, които изведнъж свършват с взрив от слънчева светлина. Дойдох на мястото, където слепите винаги ходят по двама, ръка за ръка.

Точно тук ще намеря онзи, когото искам да уловя.

Той е тук, в този град от ронещ се камък.

Трябва да спра. Мисля си за Мерал.

Оглушителна гръмотевица разтърси прозорците на местния полицейски участък в Стария град, който се помещаваше във внушителен замък от времето на кръстоносците. Беше стъпил солидно на земята до портата „Яфа“. Младият ефрейтор зад бюрото в приемната погледна намусено навън и бавно се върна към книгата за посещения, изпълнена с бележки с черно и червено мастило. С черната писалка се вписваха имената на пристигащите, а с червената — оплакванията на гражданите. Очите му се спряха върху един запис в червено. Някакъв измъчен старец твърдеше, че синът му го е набил жестоко, след като побеснял от обичайното пиянство на баща си. В този миг ефрейторът забеляза нещо. Наклони се напред, взе червената писалка и старателно поправи една правописна грешка. Отдръпна се, за да види по-добре резултата, остави писалката и погледна през прозореца. Втренчи се в грубия калдъръм пред участъка, обливан от дъжда на колебливи, нерешителни откоси като ефимерна душа, която току-що е пристигнала на пустите улици в някакъв изгубен, отвъден свят. Звуците бяха приглушени от дебелите стени на сградата, така че с изключение на слабото тракане на пишеща машина, долитащо от горния етаж, във влажната приемна с жълти стени цареше тишина. Ефрейторът погледна малката радиостанция на бюрото пред себе си. Беше изпращяла тихо, но след като не чу нищо повече, полицаят впери очи в табелата до вратата, водеща към ареста. Надписът напомняше, че всеки трябва да бъде проверяван за оръжие на влизане и излизане. Ефрейторът погледна думите с тихо неразбиране. В бележника почти никога не се вписваха инструкции, позволяващи употребата на оръжие.

Районът на полицейското управление „Кишла“ в Стария град обхващаше целия християнски квартал с оживените му пазари. Затова участъкът се занимаваше с дребни, ако не и тривиални въпроси — джебчийство, изгубени деца, семейни проблеми и нощни сбивания. Понякога се налагаше да разпитват чужденци, които са си купили опиум или хашиш от местните. Постъпваха и доста оплаквания от туристки, опипани нахално от продавачите в магазините, докато мерели облекла. Те се бяха превърнали в сериозна тревога на множество търговци по пазарите, които твърдяха, че са окуражавани да „докосват“ дамите. На повечето им харесвало, а и търговията вървяла по-добре. Такова беше нивото на престъпността в Стария град. Веднъж на три години имаше убийство.

Ефрейторът усети, че му се доспива. Отегчен, той разтри разсеяно ръката си под единствената нашивка на униформата. Внезапният порив на вятъра и дъждът го накараха да се обърне към високата входна врата на управлението. Вътре беше влязла висока и прегърбена, но все пак властна фигура с дъждобран. След като затвори тихо след себе си, строгият полицай с волеви черти кимна мрачно на ефрейтора. Раздалечените му очи се спряха на него за миг, излъчвайки някаква далечна тъга и нещо много близко до състрадание. Такова беше впечатлението, което мъжът оставяше у околните. Той се обърна и мина покрай ефрейтора. Върху оранжевите плочки на пода се стекоха едри капки от мокрия му дъждобран. Ефрейторът кимна и леко се усмихна. В присъствието на високия мъж винаги се чувстваше спокойно и сигурно. Взе черната писалка и отбеляза:

Сребристата Давидова звезда върху черната барета на полицая издрънча леко на меката чамова повърхност на бюрото, на което Мерал я хвърли на влизане в кабинета. Оскъдната мебелировка в малката бяла стая се състоеше от бюрото, лампа за четене и стол. Под големия кръгъл прозорец с изглед към двора, където бяха паркирани синьо-белите патрулни коли на управлението, се виждаше тясно легло със старателно изпънато тъмносиво одеяло. Мерал спря, втренчи се за миг в дъжда и прочете заглавието върху папката, която току-що беше взел от архива: „Инцидент на улица «Ремле», 14 януари 1974 г.“ Мерал я остави на бюрото, седна и още веднъж прегледа бележките си.