Уилям Блати - Димитър

Шор забързано преразказа откъса, в който фарисеите, надявайки се да злепоставят Исус, водят при него една прелюбодейка и го питат какво мисли за закона на Мойсей, повеляващ такава жена да бъде убита с камъни.

— „Исус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята“ — цитира Шор. — После станал и им казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“ След това пак се навел и написал нещо на земята, а тези копелета, фарисеите, се разотишли. — Със сияещи от вълнение очи Шор се приближи към Майо. — Ако това беше роман — продължи той разпалено, — ако беше измислица, мога да ти гарантирам , че в някоя глава по-нататък авторът щеше да сложи край на досадния съспенс и да ни покаже какво точно е написал Исус. Но в евангелията няма такова нещо! Не! Така и не разбираме какви са думите на Христос! Липсва каквото и да е обяснение. Следователно авторът на евангелието също не е знаел и затова не е измислил нищо!

Майо кимна леко. Мислите му се отнесоха надалеч.

— Чудесно — каза той.

— Чудесно? Това ли е единственото, което ти хрумва? Чудесно? Аз, същински Шерлок Холмс на Юдейската пустиня, току-що доказах, че евангелията не са измислени истории, а ти реагираш, все едно съм издрънкал нещо познато на пианото. Глух ли си, или просто се правиш на глупак от космически мащаби?

Майо го погледна с любопитство.

— Май е нещо ново за теб, а?

— Кое?

Шор присви очи. Склонността му към тайнственост започваше да се проявява.

— Не си ли евреин? — попита Майо.

— Моля?

За миг Шор го изгледа неразбиращо, след което бавно отрони:

— Ааа! — и пак отпусна глава на възглавницата. Защитната пелена и напрежението изчезнаха от лицето му. — Да, евреин съм, до мозъка на костите си — каза той и се загледа замислено в тавана. — Но въпреки всичко е странно, не смяташ ли? Тези типове са доста млади. Някои дори не са грамотни. Прости рибари. Както и да е. В един момент са адски депресирани и пълнят гащите зад заключени врати, защото се измъчват от страх и чувство за вина. Ужасяват се от мисълта, че могат да са следващите, които ще бъдат прибрани и разпнати. После изведнъж се превръщат в предизвикващи смъртта маниаци, които се катерят по покривите и крещят: „Ела и ме хвани, ченге!“ Излизат на пътя, гълтат огньове и правят наистина смешни неща. Пребиват ги, изтезават ги и ги хвърлят в затвора. След това ги убиват и дори ги разпъват на кръст надолу с главите, защото проповядват печеливши идеи от сорта на „обичай врага си“, „край на разводите“ и „нашият човек умря, но възкръсна, а вие трябва да ядете от плътта му и да пиете от кръвта му“. Всички тези идеи са популярни и се продават лесно. Но в крайна сметка страхливите типове се налагат и само след двайсет години набират последователи в Рим, като буквално го превземат. Ти как си го обясняваш, Майо? Странно е. Нещо се е случило с тях. Може би е заради възкресението. Знам ли? Но те несъмнено са вярвали, че Христос се разхожда наоколо. Да те убият си е доста голяма неприятност. Едва ли си заслужава да поемеш подобен риск само защото си се отегчил и рибата не кълве.

Шор млъкна за момент и добави тайнствено:

— Знаеш ли, понякога човек попада в ситуации, в които му се налага да мисли за такива неща.

Последва продължително мълчание, което накара Шор да се обърне към Майо. Неврологът гледаше втренчено една празна опаковка от лепенки за рани, паднала на пода до горния край на леглото. Беше събудила спомена за лепенката от съня му. Шор се намръщи.

— Още имаш зомбиран вид — каза той на Майо. — Приличаш на барабаниста, когото наех веднъж във Финикс. Беше чул, че пандите се друсат с листа от евкалипт, и реши също да пробва тази дрога. Правеше лениви движения с палките и зяпаше тълпата с увиснала челюст. Имаше същия зареян поглед, който виждам на физиономията ти в момента. Като изключим лилавите му зъби, разбира се. Слушаш ли изобщо какво говоря?

— Да, маестро. Чух всичко. — Майо се изправи. — По-добре да вървя. Не се чувствам много добре.

— Лошо. Грижи се за себе си, хлапе.

— Ти също.

Майо се усмихна вяло, излезе от стаята и продължи да броди по коридорите на болницата. Преследваха го призраци от светлина и мрак, чудеса и убийства, необходимостта да намери отговор на всеобхватния въпрос, който никой не беше задал и не можеше да формулира. Накрая, точно преди разсъмване, той изведнъж се озова пред сивата метална врата на психиатричното отделение на седмия етаж. На нея, като пъстри мисли от далечно място, висяха две големи рисунки с пастели. Едната изобразяваше дъга, а другата — букет от жълти и сини маргаритки. До тях се виждаше снимка на млада усмихната жена с бяла престилка.