Уилям Блати - Димитър

— Трябва да е бил от персонала — предположи Майо.

— Не знам.

— Или човек, нает от родители?

Сестрата вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Някое от децата имаше ли рожден ден?

— Кога?

— Въпросния ден.

Майо си спомни за времето в Калифорния. Родителите обикновено изпращаха клоун на ролкови кънки на мястото, където се празнуваше детският рожден ден. Но посред нощ? , усъмни се моментално той.

— Не знам, Майо. Защо?

— Няма значение. Колко висок беше клоунът?

— Доста, струва ми се. Голям човек.

— С едро телосложение? Мускулест?

— Да, и двете.

— Значи си сигурна, че е бил мъж?

— Не.

— Как така?

— Казвам само, че не съм сигурна.

— Но предполагаш, че е бил мъж?

— Някога виждал ли си жена клоун?

— Излизал съм с много такива, Самия. Говори ли с него?

— Не. Само минах оттам.

— Той видя ли те?

— Не знам. Не мисля.

— Продължи ли да жонглира?

— Да.

— Децата изглеждаха ли разтревожени?

— Не, бяха радостни. Момиченцето пляскаше с ръчички и се смееше.

Майо се втренчи безизразно в сестрата. После сведе очи към бюрото и кимна.

— Добре — каза разсеяно той. — Вярвам ти.

Майо изведнъж надигна глава.

— Повика ли охраната, Самия?

— Не. Помислих си, че е получил позволение, и реших първо да попитам Ципи. Тя обаче не беше в стаята си. Върнах се пак в отделението, за да разбера какво става, но той беше изчезнал.

— Клоунът ли?

— Да, клоунът.

— А двете деца бяха ли будни?

— Само момчето.

— Стори ли ти се някак различно?

— Различно? В смисъл?

— По-здраво например?

Самия поклати глава.

— Не бих разбрала.

— По-жизнено?

— Нямаше как да забележа. Не работя в това отделение.

— Да, естествено.

— Четох за едно лекарство в Европа, някакво приспивателно. Мъжете го дават тайно на жени и после ги изнасилват, Майо.

Майо кимна.

— Да. „Рохипнол“.

— Действа ли наистина?

— Защо, Самия? Нима искаш да го пробваш върху себе си?

Сестрата се разсмя и погледна нежно невролога.

— Толкова си забавен! — възкликна тя.

Майо сведе очи.

— Да, смешко е вечен — промърмори замислено докторът.

— Искаш ли пак да ти разкажа за Лакме?

Майо я изгледа със студено изражение, наклони се напред и размести документите пред себе си.

— Не. Не сега, Самия. Благодаря ти. Трябва да подготвя лекцията си.

— Е, добре. Аз също имам работа.

Самия стана.

— Обади се, ако се сетиш за нещо.

— Добре.

— Благодаря ти, Моузес.

— За какво?

— Мисля, че знаеш…

Сестрата се обърна и излезе от кабинета. След като тя изчезна от полезрението му, Майо продължи да гледа втренчено към коридора, докато стъпките и шумоленето на престилката й не заглъхнаха. Спомни си как веднъж беше чел в едно медицинско списание, че някога в Лондон, на улицата точно срещу Биг Бен, имало клиника за болни от безсъние. Съществуваше ли по-безумна история от тази? , зачуди се Майо. Някъде се чу отварянето на асансьорна врата, която след миг се затвори. „Морис се измъква — заключи той, — преди смахнатата Божия полиция да дойде да го прибере. Можем ли изобщо да живеем в рационална, надеждна вселена, щом се случват такива откачени неща?“

— Няма значение — промълви Майо на глас. — Стига магията да е бяла.

В очите му се появи далечна меланхолия, докато наблюдаваше снимката от „Казабланка“. После погледът му се насочи към пепелника, пълен със смачкани фасове от цигари „Европа“, и се спря на тъмнината отвъд прозореца. Искаше да се зазори, за да може да види седалището на ООН, разположено високо на хълма на изток, в Еин Керем, където е бил роден Йоан Кръстител. Както обикновено, неврологът щеше да се усмихне при мисълта, че сградата сега се намира там, където някога е бил домът на Кайафа.

Майо тихо се приведе над работата си, прегледа различни пасажи от статията за болката и нахвърли няколко бележки в жълтия тефтер със сини редове. След двайсет минути хвърли писалката. Мислите му бяха хаотични. Предчувствието. Сънят. Неспокоен, той стана и излезе от кабинета, за да обиколи смълчаните нощни коридори, осеяни с табели: „Пази тишина“. В отделението по изгаряния побъбри с един страдащ от безсъние млад войник, който сам беше донесъл ръката си, откъсната на бойното поле в октомврийската война по време на Йом Кипур. Пациентът се беше надявал, че хирурзите ще могат да я пришият на мястото й. „Помня единствено как хванах ръката си за китката.“ След това Майо се качи на четвъртия етаж в неврологичното отделение. На слизане от асансьора видя отец Муни. Когато зърна Майо, симпатичният францисканец на четирийсет и няколко години спря за миг. Изглеждаше нерешителен и леко стъписан. После се усмихна широко и се приближи към Майо с протегната ръка. Неврологът направи мислена гримаса. Като неуморен и жизнерадостен разказвач свещеникът винаги беше готов да засипе нещастния слушател с безкрайни отегчителни истории, предназначени да илюстрират дръзкото му чувство за хумор. Веднъж например бе разказал как се е преобразил на бременна монахиня в инвалиден стол, за да посрещне на летището свой колега свещеник. Разперил широко ръце и весело извикал на смаяния пътник: