Уилям Блати - Димитър

— А, Уилсън, не чух, че си влязъл.

— Минавах и реших да проверя дали нямате нужда от нещо.

— Да, научи ме да се телепортирам.

— Моля?

Откъм коридора долетяха стъпки.

Уилсън стрелна очи по посока на звука.

— Не съм те виждал от седмици — каза Майо със закачлива усмивка. — Да не си бил в отпуск, Уилсън? Носил си се по повърхността на живописното Мъртво море, размазвал си хумус по физиономията си, пийвал си отлежало вино „Манишевиц“ и си мислел: „Ето това е живот! Така трябва да се живее!“

Майо погледна към коридора, по който мина забързан францискански свещеник с рижа брада и кафяво расо. На въжения му колан подрънкваше броеница от маслиново дърво. Беше Денис Муни, веселият, дъвчещ пури отец, който отговаряше за Църквата на Полето на пастирите в градчето Бейт Сахур, недалеч от Витлеем. При посещенията си в Йерусалим той се отбиваше и в „Хадаса“. Майо го намираше за отегчителен и изпита дълбоко облекчение, когато свещеникът не спря да си побъбрят.

Погледът на Майо се върна към санитаря.

— Какво ти има на ръката? Изгорил ли си я?

— Гореща печка.

— Печка-мечка! Разбери нещо, Уилсън. Не можеш да палиш огън за печене на сладкиши, като полееш парче маца̀ с керосин и драснеш клечка кибрит. Хлябът, с който постъпваш така, неизбежно ще си отмъсти. И престани да си гризеш ноктите, за бога! Защо бродиш тук по това време? На кого четеш? На прилепите ли?

— Бях в отделението по изгаряния. Понякога пациентите заспиват трудно.

Майо сведе поглед и кимна.

— Да, знам — промърмори мрачно той.

— Отивам в лабораторията. Искате ли нещо?

— Не, не, Уилсън. Благодаря ти.

Майо отново стана сериозен. Яркият щит на хумора беше станал твърде тежък, за да го вдигне високо. Уилсън го изгледа съсредоточено за момент, после се обърна и излезе. Майо вдигна глава и го проследи с очи. Веднъж месечно неврологът отиваше с кола до Рамала, където помагаше като доброволец в един лепрозариум, поддържан от австрийски монахини. Няколко пъти беше заварил там Уилсън да чете книги или новини на неграмотните и слепите прокажени. Последното напомни на Майо за друго „чудо“ — този път се касаеше за възрастна прокажена жена от село, която постепенно беше загубила зрението си. Седеше сама в тъмна килия и надаваше остри писъци всеки път, когато неочаквано я изложеха на светлина. Преди два месеца зрението й се бе възстановило. Тя не се бе излекувала от проказата, но в голяма степен се бе спасила от самотата.

— Трябва да си коригирам носа!

Самия нахълта в стаята, размахвайки ръце. Колосаната й престилка шумолеше. Тя се отпусна на протъркания стол от зелена изкуствена кожа.

— Ето, виждаш ли? — Сестрата обърна глава на една страна и повдигна с пръст върха на носа си. — Трябва ми някой добър лекар. Страшно добър.

Майо гледаше стъписано как сестрата се стоварва на стола. Краката й увиснаха на няколко сантиметра над пода, а огромните й обувки щръкнаха нагоре.

— Другата седмица ще имам гости от Америка за вечеря — продължи тя. — Как да се подготвя? Каква храна да им сервирам? Израелска или арабска? Каква?

Тя не спираше да жестикулира ожесточено, а големите й тъмни очи блестяха. Впусна се в задъхан монолог, който преминаваше хаотично от тема на тема — предстоящата вечеря, Голанските възвишения и точното количество лимонов сок в рецептата за хумус. Най-накрая, когато кутията с безсмислени теми се изчерпа, тя скочи на крака и започна да разглежда снимките и цитатите по стените.

— Виждам, че си закачил много нови неща — отбеляза Самия.

— Защо не?

— Уилсън ли излезе от тук преди малко?

— Да.

— Около него винаги е толкова спокойно. Забелязал ли си, Моузес?

— Не.

— Ти си от камък. Малко е муден, но… тази усмивка! Направо е убиец! Не разбирам само защо не вземе да си обръсне брадата. Знаеш ли, че живее на нашата улица, срещу мен? Виждам го непрекъснато.

— Желателно е да носиш брада по тези места, Самия.

— Да, да. И е хубав. Само че е твърде млад за мен, Моузес.

Майо я изгледа озадачено.

— Твърде млад? — учуди се той. — Уилсън е по-стар от теб.

— Глупости. Освен това виси с разни отрепки в „Клуб 2000“.

— Откъде знаеш? Да не би да го следиш, Самия?

— Недей да хитрееш. Понякога поглеждам през улицата и виждам как в апартамента на Уилсън се разхожда някакъв тип. Дръпва пердетата и поглежда надолу, когато търговецът на плодове дрънка с камбанката си. Винаги е по пижама. Мислиш ли, че Уилсън е обратен?