Уилям Блати - Димитър

— О! Джим! Така се радвам, че ти си бащата!

— Хей, Майо! — възкликна сега Муни.

Майо допря показалец до устните си.

— А, да, съжалявам — каза Муни по-тихо. — Забравих колко е часът.

Вратата на асансьора започна да се затваря и Муни протегна ръка, за да я задържи.

— Как я караш, Майо?

— Все още не гледам тревата отдолу. Видях те преди малко.

— Да, знам. Не можах да се отбия. Трябваше да дам последно причастие. Беше спешно. Случва се понякога. — Муни вдигна ръка, за да погледне часовника си, голям златен „Ролекс“. — Е, налага се да се връщам — въздъхна той. — Днес в параклиса очакваме много туристи, още от рано.

Овалните стени на малката му църква бяха покрити с мозайки, изобразяващи ангели, които пеят „Gloria in excelsis Deo“. Независимо от сезона туристите се събираха под стъкления купол, за да участват в коледните песнопения, често с неочакван трепет в сърцето. Когато Муни влезе в асансьора, Майо видя белега в основата на врата му. Монахът се обърна, натисна бутона на приземния етаж и махна с ръка за довиждане. В този миг Майо забеляза широката бяла лепенка, увита около върха на средния му пръст.

— Подготвил съм нови истории за теб, Майо. Ела да ни посетиш.

— Ще дойда — промърмори разсеяно Майо.

— Чудесно! Гледай да е скоро! Много скоро!

Вратата на асансьора се затвори със свистене.

Пъхнал ръце в джобовете на бялата си престилка, неврологът наведе замислено глава и се заслуша в шума на асансьора, докато се спускаше надолу. Опита се да разтълкува ледените тръпки, които караха космите на тила му да настръхнат.

Асансьорът спря с глухо тупване.

Майо вдигна очи и се загледа отнесено в дългия коридор и редиците с номерирани стаи за пациентите. Чудеше се какво става с него. Кое от всичките странни разстройства на ума бе оставило призрачен отпечатък върху мислите му? В далечината проблесна нещо бяло, когато една сестра се появи изневиделица от страничен коридор. После Майо зърна някакъв санитар, може би Уилсън. Изчака двамата да се скрият от погледа му и отново тръгна напред. Стигна до стая 406, спря пред нея и надникна през прозорчето. Вътре се виждаше единствено меката светлина на нощната лампа. Последният обитател на стаята беше Рикардо Рей, пациент на Майо. Онзи, който бе починал. Имаше търпелива и добра душа и лице на белокос херувим. Рей работеше в Испанското консулство и бе поверен на грижите на Майо, след като бе прекарал тежък инсулт. След няколко седмици на възстановяване прогнозата на Майо стана предпазливо оптимистична въпреки проблемите със зрението на пациента — той не различаваше предметите на повече от половин метър. После нещата придобиха леко зловещ характер. Рей започна да твърди, че вижда хора, които не са там. Веднъж, докато разговаряше с Майо, испанецът млъкна по средата на изречението и погледна вляво от леглото. Заговори е апломб и изтънчена любезност, сякаш не се обръщаше към призраци:

— Ужасно съжалявам, познаваме ли се?

Първоначално Майо не се обезпокои твърде много и отдаде случилото се на вероятно увреждане на зрителния център в мозъка на Рей. Ситуацията обаче се промени, когато неврологът го попита какво са му отговорили привиденията.

— Нищо — бе отвърнал Рей.

— А помежду си? Казаха ли си нещо?

— Не, не си говореха.

— Добре. Какво правеха тогава?

Рей сведе замислено глава и остана безмълвен известно време, сякаш старателно обмисляше въпроса. След това погледна нагоре и заяви:

— Те са само свидетели.

Незнайно защо, отговорът разтревожи Майо.

След пет седмици Рей умря.

Майо се почеса по носа с кокалчето на пръста си. Смъртта на Рей. Там ли беше проблемът? , запита се той. Спомни си как в началото на кариерата му го бяха измъчвали предсмъртните думи на един филмов актьор, починал едва на шейсет години: „Но аз току-що дойдох на този свят!“ С времето обаче Майо свикна със смъртта. „А и не мисля, че това е скръб — разсъждаваше той. — Веднага бих разпознал скръбта.“ Отнякъде долетя глухо дрънчене на чаши и чинии. Майо погледна часовника си. Беше почти четири. Вече приготвяха закуската на пациентите. „Скоро ще се вижда сградата на ООН — помисли си той с облекчение. — Не всички предвидими събития са толкова страшни.“

Майо продължи да крачи по коридора, сви вляво и когато видя, че в стая 422 свети, настроението му незабавно се подобри. Вътре лежеше Еди Шор, легендарният ръководител на биг бенд от четирийсетте години. На върха на славата си той неочаквано бе решил да се откаже от музиката и да се оттегли във ферма в Северна Вирджиния, където да започне кариера на писател. Беше дошъл в Йерусалим, за да събира материали за нов исторически роман, чието действие се развиваше по времето на Христос. Попадна в „Хадаса“ не като неврологичен пациент, а заради симптоми на салмонелоза. Настаниха го в неврологичното отделение, защото там стаите бяха по-хубави. Майо ускори крачка. Като запален фен на музиката на Шор, лекарят се бе осмелил да му се представи и вече бе водил дълги разговори с идола си. Постепенно откри, че той е съвсем обикновено човешко същество — добродушен и приветлив, но едновременно с това рязък и навъсен. Изключително проницателен и брутално откровен. Понякога обаче в него се долавяше някаква уклончивост. Като че ли избягваше да отговори на някой въпрос, а често се преструваше, че не го е чул. Тогава сякаш го обгръщаше воалът на тайнствеността.