Уилям Блати - Димитър

— Сара — промълви нежно Майо.

Вратата никога не се заключваше. Зад нея имаше пациенти, които се смятаха за безопасни: жена, пристрастена към пластичните операции, няколко възрастни жертви на деменцията и други странни случаи като един преподавател по английски, който водеше часовете си с парашутистки ботуши до коленете и зловещо черно кожено яке. Веднъж го бяха изхвърлили от „Клуб 2000“, защото „излъчвал негативни вибрации“, докато стоял пред флипера.

„Защо съм тук? — зачуди се Майо. — Заради детето в съня ми или заради убития Христос?“ Той се замисли за Мерал и си спомни какво му беше казал, след като бе откарал убиеца Христос в „Кфар Шаул“ — клиника за психичноболни престъпници, която се намираше непосредствено до стените на Йерусалим. След завръщането си в „Хадаса“ Мерал бе докладвал следното на областната полиция: „Мълча през целия път. За да го успокоя, му казах, че сега той е единственият Христос в града. Тогава младият мъж заговори за пръв път: “Не. Има още един" ."

Майо се загледа в пъстрите маргаритки на рисунката. Какво ли бе имал предвид изтерзаният войник? Неврологът пристъпи от крак на крак и за пореден път се върна към съня си, за да открие някаква логическа връзка. Изведнъж му проблесна, че както в съня, така и на пръста на отец Муни той бе видял не една лепенка, а две — втората бе увита върху първата. Докато разсеяно докосваше брадичката си с върховете на пръстите, Майо усети как ледените тръпки на лошото предчувствие отново полазват по тила му. Чудеше се какво ли означават лепенките. Той изсумтя и махна с ръка, след което се обърна и тръгна към асансьорите. „Какъв е смисълът? — запротестира мислено неврологът. — И без друго всичко е призракът на Марли в близкоизточен вариант — присмя се той. — Парче несмляно агнешко месо.“ Както обаче се случва в субатомния свят, където електроните, подобно на светци с кървящи длани, могат да бъдат видени на две места едновременно, Майо скоро щеше да изостави разума и драстично да промени мисленето си.

Беше сутрин.

А след нея щеше да настъпи нощ.

Скъпа Джийн,

Мерал е най-тъжният човек на света. Видях го пак край гробницата на Лазар тази сутрин. Гледката докосна сърцето ми. Всички туристи се бяха изкачили по изтритите каменни стъпала на тъмната крипта към ужасяващата светлина. Последна беше висока чернокожа жена от Тексас, с коса на ситни къдрици, които танцуваха на слънцето. Тя излезе с викове „Хвала на Бога!“, а лицето й сияеше. Когато се озова при другите, които избираха сувенири в магазинчето отпред, аз се качих в очукания туристически автобус и седнах сам сред празните седалки. Замислих се за мъртъвците, които излизат от гробовете си. Започваше буря. Поривите на вятъра стенеха в пожълтелите прозорци и въздухът в автобуса стана сив. На склона над гробницата има малка порутена къща, където живее бедно семейство от седем-осем души. Щом погледнах към шареното им пране, което се вееше над няколко вързани кози, го зърнах. Мерал. Беше същият, какъвто вече го бях видял там веднъж. Висок и внушителен, с едро телосложение, но и леко оклюмал в синята зимна униформа. Седеше зад волана на полицейската си кола и наблюдаваше мрачно входа на гробницата. Беше напълно неподвижен, с леко наклонена встрани глава, като че ли дълбоко вглъбен в някакво безнадеждно очакване. Горкият Мерал. Родителите му и всичките му братя са мъртви, както и жена му и единственото му дете, любимият му син. Разказват, че преди живял в северната част на страната със семейството си. Един ден се прибрал у дома по обед, за да изненада малкия на петия му рожден ден. Паркирал джипа си зад хълма и забързал към къщи с букет огнени слънчогледи в ръка — любимите цветя на детето, — а зад гърба си криел плюшен динозавър. Момчето го видяло през прозореца на кухнята и хукнало навън, за да го посрещне с широка усмивка и протегнати ръце. В този миг една заблудена ракета, изстреляна от другата страна на границата, отнела живота на детето със звук, който то така и не чуло. Малко по-късно жената на Мерал починала от рак. Това се случило преди четири години. Мерал още е в траур. Той е човек, който страда при всяко сбогуване. На тръгване винаги се обръща и те поглежда за последен път, сякаш няма да те види отново. Когато потеглихме и двигателят на автобуса изръмжа, върху оживелия прахоляк заваляха фини дъждовни капчици. Оставихме Мерал сред мъртвите бели камъни, а погледът му все още беше прикован в гробницата.