Уилям Блати - Димитър

— Още малко „Сан Салваторе“? Да я напълня ли?

Една млада италианска монахиня с луничаво лице и черна престилка върху бялата дреха държеше празна кана, в която наливаха силното вино.

— О, да, моля — отговори жадно арменският епископ. После отново се обърна към американската двойка, седнала срещу него. — И така, какво мислите? — попита той. — Кажете ми честно.

— Ако трябва да съм искрен, не знам — отговори съпругът. Изглеждаше несигурен.

— Аз пък смятам, че ще се продава много добре — намеси се съпругата. — Все пак става дума за светена вода от река Йордан! Мисля, че ще има страхотен успех.

Докато чакаше да отсервират чиниите от първото ястие, Мерал погледна разочаровано към малкия декоративен букет от розови циклами на масата. Тази вечер нямаше да му донесе възвисяващи прозрения. По-късно обаче, когато за десерт им донесоха портокали и банани, Мерал предположи, че нещата може да се променят.

— Какво мислите за Плащаницата? — попита мъжът, седнал вдясно от епископа. Беше млад инженер с късо подстригана руса коса и деликатен немски акцент. Имаше предвид погребалния саван на Христос. — Двама американски физици твърдят, че подобно изображение на разпнат мъж би могло да се получи само вследствие на нещо, свързано с ядреното делене. Вие какво мислите, отец Йокемиян?

В този миг Мерал си спомни за енигматичните думи в Евангелието на Йоан. Възкръсналият Исус казал на Мария Магдалена пред празния гроб, когато тя паднала на земята и посегнала към краката му: „Noli me tangere.“ „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си.“ Какво означаваше това? Никой не знаеше. А сега се споменаваше нещо за ядрена реакция. Йокемиян обаче отвърна на германеца:

— Не мисля, че ще се продава.

Така той се опита да съживи дискусията за бутилираната вода от река Йордан, но мъжът на име Паркър се върна към темата за гробницата на Исус с коментар, чиято сериозност никой не успя да прецени:

— А защо не влязат вътре с гайгеров брояч?

По време на кафето един гостуващ свещеник стана и почука с лъжица по чашата си, за да привлече вниманието. Мерал се втренчи в него. Беше монахът, когото бе видял да се кара с русата млада жена пред хотел „Шалом“.

— Здравейте, аз съм отец Денис Муни — представи се той.

След поредица остроумия, които предизвикаха няколко усмивки, Муни обяви началото на импровизирано забавление. То се състоеше от „надпяване“ между него и свещеника Мино Манчини — пълничкия плешив директор на пансиона, който винаги се усмихваше и напомняше на всички за Отец Тък. Мерал сведе глава за момент, докато си повтаряше наум сцената пред хотела. Дали симпатичният свещеник не участваше в някакъв таен флирт? После вдигна глава и се вторачи напред. Муни започна състезанието, като запя „Розата на Трали“ с приятен и емоционално наситен тенор. Манчини отвърна с „Non Dimentica“. Последваха няколко популярни балади, изпълнени от двамата, включително и смяна на ролите, при която Муни пародира дебеличкия италианец, изпълнявайки „Това е любов“ с престорено пиянски глас ала Дийн Мартин. Отговорът на Манчини — „Моята дива ирландска роза“ — се оказа не по-малко забавен поради силния му италиански акцент.

Състезанието приключи без ясен победител и скоро помещението почти се опразни. Глъчката стихна и отстъпи място на няколко откъслечни гласа, тракането на чинии и игривите звуци, издавани от един румънски граф и графиня. Седнали в далечния край на залата, те триеха с навлажнени пръсти ръбовете на празните си чаши за вино. Мерал беше навел глава и мислеше за двете обгорели птици от улица „Ремле“. Най-накрая долови странните звуци, вдигна поглед и простена вътрешно. Начело на масата на румънците седеше Скоуби — бивш таен агент от британските разузнавателни служби, който подобно на Мерал живееше постоянно в „Каса Нова“. Освен това беше досаден бърборко и явно не изпитваше капка уважение към надписа „Строго секретно“ върху спомена за миналите му подвизи. Само след две чашки бе готов да сподели всичко с гостите на пансиона или дори с нещастния персонал. Сега наблюдаваше напрегнато Мерал с вдигнати вежди и предизвикателно изражение на лицето. Мерал демонстративно погледна часовника си и поклати навъсено глава. После бързо стана и излезе от трапезарията, без да се обръща към Скоуби.

Почувства се уморен и тръгна към стаята си, но по пътя си спомни обещанието, което бе дал на сестра Ангелика — дребната сбръчкана главна монахиня на „Каса Нова“. Промени посоката и се отправи към фоайето, за да смъмри портиера Пейшънс, високия абисинец, който се грижеше за бара. Той обичаше да цитира пиесите на Шекспир и упояваше на случаен принцип някои от гостите на пансиона, като тайно забъркваше хлоралхидрат в напитките им.