Алън Фолсъм - Ден за изповед

— Не мърдай! — заповяда Роскани, стиснал беретата с две ръце.

Когато пристъпи по-близо, той различи ясно проснатия агент. Лежеше по гръб с подгънат крак и затворени очи. Окървавените пръсти на едната му ръка бяха отпуснати върху гърдите; другата не се виждаше. Очевидно нямаше скоро да стане.

От далечината долетя локомотивна свирка. Само секунди след първия сигнал. Роскани извърна глава и се опита да различи нещо през пушека. Хари и Херкулес сигурно вече вървяха натам. Може би и Маршано, отец Даниъл и Елена Возо. Значи беше напълно възможно натам да отива и Томас Кайнд.

Инстинктът го накара да се обърне. Раненият агент се беше надигнал на лакът и стискаше пистолет. Двамата стреляха едновременно. Роскани усети жесток удар. Десният му крак се подгъна и той загуби равновесие. Превъртя се, падна по корем и стреля отново. Излишно — първият куршум бе пръснал черепа на човека в черно. Хапейки устни, Роскани се изправи и с вик падна отново. По крачола на бежовия му панталон се разширяваше червено петно. Беше прострелян в дясното бедро.

Цялата сграда се тресеше от рева на двигателите.

— Va bene — изпращя глас от радиостанцията.

Фарел кимна и двама швейцарски гвардейци с автоматични пушки и маскировъчни комбинезони отвориха вратата към покрива. Те изскочиха навън и Фарел ги последва, стиснал здраво ръката на светия отец.

Навън стояха още десетина въоръжени гвардейци. Фарел изтича покрай тях към армейския хеликоптер, увиснал до ръба на терасата. Пред отворената му врата стояха двама офицери и двама агенти в черно.

— Къде е Палестрина? — попита папата и се озърна, очаквайки държавният секретар да го чака до хеликоптера.

— Той каза, че ще ви настигне по-късно, ваше светейшество — излъга Фарел. Нямаше представа къде е Палестрина. От половин час не бе чувал нищо за него.

— Не.

Изведнъж светият отец спря пред отворената врата на хеликоптера и погледна Фарел в очите.

— Не — повтори той. — Няма да ме настигне. Аз знам и той знае.

С тези думи Джакомо Печи, папа Лъв XIV, обърна гръб на Фарел и агентите в черно му помогнаха да влезе в хеликоптера. После заедно с двамата италиански офицери се качиха след него. Вратата се затвори, Фарел отстъпи назад и махна с ръка на пилота.

Грохотът се засили, изви се вихър и гвардейците се приведоха, докато машината литваше към небето. Пет секунди, десет. После изчезна.

Маршано бе видял високата фигура сред дима в същия миг, когато Херкулес хвърли патерицата срещу агента. Видя как грамадният силует се изкачва по хълма право към кулата на Радио Ватикана. В този миг осъзна, че няма да се качи на влака. Въпреки отец Даниъл, въпреки Хари Адисън и онова странно, изумително джудже тук го чакаха други дела. Дела, с които можеше да се справи единствено той.

Палестрина вече не носеше простия черен костюм със скромна бяла якичка; беше облечен с одеждите на кардинал. Черно расо с червени ширити и червени копчета, червен пояс на кръста, червена шапчица на главата. Върху гърдите му висеше верига с тежък златен кръст.

По пътя насам той спря за малко край Фонтана на орела. Откри го лесно въпреки пушека. Но за пръв път не усети около славния хералдически символ на рода Боргезе онзи ореол, който винаги го докосваше тъй дълбоко и лично, от който черпеше сила, смелост и твърдост. Гледката пред очите му не таеше магия, не разбуждаше както друг път потайния дух на царя завоевател. Виждаше просто древна статуя на орел. Скулптура. Украшение върху фонтан. Нищо.

Палестрина въздъхна, закри уста с длан от ужасния лютив пушек и пое към единственото убежище.

Докато се изкачваше нагоре по хълма, той усети тежестта на огромното си тяло. Усети я още по-силно, когато отвори вратата и пое по тясното мраморно стълбище към горните етажи на Радио Ватикана. И още по-силно, когато с разтуптяно сърце и изгарящи дробове се хвърли напред, за да коленичи на черния мраморен под пред олтара на Спасителя в малкия параклис край празните апаратни.

Празно. Пусто.

Също като орела.

Радио Ватикана бе негова крепост. Сам я избра. Оттук щеше да командва отбраната на своето царство. Оттук щеше да оповести на целия свят величието на Светия престол. А Светият престол щеше да бъде по-силен от всякога, щеше да държи в здрава десница издигането на нови епископи, правилата за поведение на свещениците, светите тайнства на кръщенето и брака, създаването на нови църкви, семинарии, университети. А в идния век към него щеше да заприижда малко по малко — селце подир селце, град подир град — ново паство, обединяващо една четвърт от световното население. И Рим отново щеше да се превърне в център на най-могъщата религия на земята. А каква огромна финансова сила щеше да черпи от властта над енергетиката и водоснабдяването в тази страна — власт, определяща на свой ред кой, кога, къде и какво ще строи или отглежда. В изумително кратък срок една изстинала стара идея щеше да стане нова и дълговечна само защото Палестрина бе имал мъдростта да я съзре и пресътвори. Roma locuta est; causa finita est. Рим каза, въпросът е приключен.