Пол Зюсман - Скритият оазис

— Окей — въздъхна той. — Свърши се.

За миг Фрея не помръдна. Ехото от стрелбата постепенно заглъхна и остана само квиченето на прасетата и тракането на прозорци — хората надничаха да видят какво става. Фрея бавно се изправи на колене и надникна. Точно пред нея, проснати върху осветения насип, лежаха четири трупа.

— Господи… — прошепна тя. — Господи, господи!

Чуха се нови гласове и викове, далечен вой на сирена. Флин изчака още няколко секунди, взрян в уличката да не би да се покажат още преследвачи. После пъхна пистолета в дънките си, издърпа ризата си върху него и помогна на Фрея да се изправи.

— Как успя? — почна тя, гласът й бе изпълнен със съмнение. — Толкова много хора… Как може…

— После ще говорим — отсече той. — Да се махаме от тук. Хайде.

Преведе я покрай кочината и през ниска ограда от сгуробетон. Хората от прозорците им крещяха и ръкомахаха, воят на сирената ставаше все по-силен. Те бързо заобиколиха купчина смет и поеха по тясна тъмна улица. И двамата бяха още в шок и не им се говореше.

След петдесетина метра тропот на тичащи крака ги принуди да се мушнат в някакъв смрадлив вход. Спотаиха се в сенките, докато някакви деца минаха тичешком покрай тях — бърбореха развълнувано и бързаха да видят какво става. Фрея и Флин ги изчакаха да изчезнат, после продължиха по-бързо, тъй като улицата стана нанадолна и макар да криволичеше — значително по-широка. Подминаха ярко осветен магазин, после сергия за плодове, окичена с разноцветни лампички, след това кафене; все повече хора изникваха покрай тях, стана още по-светло и оживено, улицата се изпълваше с живот, колкото повече се спускаха по наклона. От погледите на хората разбираха, че са чули престрелката, а покритите с кал дрехи на Фрея и окървавената риза на Флин бяха свидетелство, че са свързани с нея. Ускориха крачка: чувстваха се болезнено видими и искаха час по-скоро да се махнат. Сочеха ги с пръсти, шушукаха зад гърба им, на два пъти някакви хора се опитаха да ги спрат, но Флин ги разкара. След още малко улицата се изравни и излезе на голямо сметище. Имаше паркирани камиони, гигантски контейнери за смет и жп линия, а отвъд нея — като сърдита река, отделяща тази част на Кайро от останалия град — натоварена магистрала с три платна, по която фучаха автомобили. Те затичаха натам, излязоха на аварийното платно и с енергично махане спряха такси.

На шофьора никак не му се искаше да ги качи. Колата му била току-що почистена, обясни им той, а и съвсем скоро я бил претапицирал и не му се искало да я омаскаряват. Когато обаче Флин извади портфейла си и му тикна в ръката няколко банкноти, се примири и им махна да се качват. Флин седна до него, а Фрея, бледа и изтощена, се настани отзад.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Накъдето и да е — отвърна Флин. — Само да се махнем от тук. Просто карай. Бързо.

Шофьорът хвърли още един поглед на окървавената риза на клиента, сви рамене, завъртя стартера и се включи в движението. Флин се извърна и погледна Фрея, очите им се срещнаха за миг, после той отново се обърна напред, взе пакетче тоалетни кърпички от таблото, отвори го, затисна с тях раната на ръката си и се облегна на евтината пластмасова тапицерия. Фрея се наведе към него и каза в ухото му:

— Искам да ти благодаря, че ми спаси живота.

Той изсумтя снизходително и започна да обяснява, че той всъщност трябвало да й благодари.

— Искам също така да спреш да ме будалкаш — прекъсна го Фрея с внезапно рязък тон, пресегна се между седалките, измъкна пистолета от дънките му и опря дулото в бъбреците му. — И да ми кажеш кой си ти всъщност, каква е цялата тази история и как, по дяволите, си замесил сестра ми във всичко това. Защото ако не го направиш, бог да ми е на помощ, на шофьора ще му се наложи да направи много по-голямо чистене, отколкото налагат свинските лайна по новата му тапицерия. Хайде, почвай.

Близнаците никак не бяха доволни, когато им позвъни Гиргис, ама никак. Току-що бяха дали продължение на мача след вкарания като по чудо гол на Мохамед Абутрейка в осемдесет и осмата минута и „Ел-Ахли“ изравни резултата — 2:2. А сега им се заповядваше да зарежат всичко и да отидат незабавно в Маншиет Насър. Ако се беше обадил който и да е друг, веднага щяха да му кажат да върви на майната си. Но Гиргис си беше Гиргис и макар да не го харесваха — а и мразеха да ги прекъсват по време на мач, адски го мразеха това, — все пак беше шефът. Колкото и да бяха недоволни, те прибраха DVD-то, завиха майка си с одеяло, провериха има ли храна и разхладителни напитки за сутринта, оставиха пари на кухненския бюфет и излязоха.