Пол Зюсман - Скритият оазис

— А не мислиш ли, че той просто искаше да ни сплаши? — попита тихо тя. — Това… гранулаторът… смяташ ли, че наистина ще…

Флин вдигна глава, но веднага я сведе над снимките — не се престраши да я погледне в очите.

Този отговор й стигаше.

Оставаше само минута.

Далече вдясно се чуваше боботене и светеха фарове — някакъв голям открит камион маневрираше бавно, за да завие в горния край на улицата. Подскачаше и се тресеше, а шофьорът ту натискаше, ту отпускаше спирачките, за да не изтърве тежкото превозно средство. Фрея се зачуди дали да не се провикне, да помоли за помощ — но какъв смисъл? Дори шофьорът да я чуеше и да я разбереше, какво би могъл да направи? Да извика полицията? Да се качи по стълбите и да ги спаси с голи ръце? Положението беше безнадеждно, наистина безнадеждно.

Тя обгърна раменете си с ръце и се зачуди колко ли ще я боли, дали изобщо ще я боли, или просто ще припадне.

— Ще можеш ли да ме отведеш до болница? — попита тихо. — Има ли болница наблизо?

— За бога! — изстена Флин измъчено. Странно, но изглеждаше по-притеснен от нея.

Камионът най-после се справи със завоя и сега бавно се спускаше към тях със скърцащи и стенещи спирачки. Беше натоварен с нещо, което отдалече приличаше на пясък или чакъл, макар че в тъмнината не можеше да се различи ясно — светеха единствено жълтеникавите улични лампи.

Единият от пазачите нададе тържествуващ вик, размаха картите пред двамата си съперници и потри пръсти в недвусмисления знак, че му дължат пари. Те с мърморене му подадоха сумите и тъкмо щяха да раздадат картите отново, когато отвън отчетливо долетяха три изсвирвания на автомобилен клаксон.

Часът бе дошъл. Като че ли я бяха зашлевили по лицето, Фрея изведнъж осъзна положението си. Разтрепери се и едва се сдържа да не повърне. Обърна се към Флин.

— Ще трябва да ми стегнеш ръката с турникет — прошепна плахо, очите й бяха пълни със страх. — Когато… когато вече я няма. Трябва да ме стегнеш с нещо над лакътя, иначе ще ми изтече кръвта.

— Няма да ти направят нищо — отсече Флин. — Имаш думата ми. Само стой зад мене. Ще…

— Какво? Какво ще направиш?

Той, изглежда, не знаеше какво да отговори.

— Просто стой зад гърба ми — повтори уморено.

Тя пристъпи към него, а той хвана ръката й и я стисна. За миг останаха така. После тя се пресегна и откопча токата на колана му. Флин стоеше неподвижно. Тя измъкна колана от гайките на дънките му и му го подаде.

— Турникет — прошепна. — След като… трябва да го стегнеш над лакътя ми. Обещаваш ли?

Той отново не отговори.

— Моля те, Флин.

След кратка пауза той кимна, взе колана с лявата си ръка, а с дясната я погали по бузата.

— Просто стой зад мене.

Охранителите бяха прибрали картите и се взираха към стълбището, от което се чуваше шум от изкачващи се хора. Единият погледна Фрея и се захили, престори се, че отсича лявата си ръка в китката с дясната, й заръмжа, все едно е бучащата машина. Фрея потрепери и се извърна, отстъпи до ръба и отново погледна камиона долу. Той беше вече само на четиридесетина метра и все така се движеше като охлюв. Може би пък трябваше да извика? Да проглуши квартала с крясъци? Така или иначе нямаше какво да губи. Пое дълбоко дъх и отвори уста… но не издаде и звук. Само стоеше и гледаше как камионът идва все по-близо, ето, сега минаваше точно под една от мъждукащите улични лампи… Не беше натоварен, както й се бе сторило, с пясък или чакъл, а с парцали — дрехи, изрезки от килими, мръсни валма памук, нещо като дунапренов дюшек…

— Флин — прошепна тя, раменете й се стегнаха, по гръбнака й протече ток. Повтори по-настойчиво: — Флин!

— Да?

Той се приближи към нея.

Фрея кимна към камиона, който вече беше на по-малко от двайсет метра от сградата.

— Гледал ли си „Бъч Касиди и Сънданс Кид“? — попита тя. — Епизода, в който двамата…

— … скачат от скалата — довърши той. — Господи, Фрея, няма да стане. Прекалено е високо.

— Ще стане — настоя тя; опитваше се да изглежда по-убедена, отколкото беше.

— Няма да го улучим.

— Аз пък няма да им дам да ми отрежат ръката, Флин.

Зад тях изкачващите се стъпки се приближаваха. Флин я погледна, после камиона долу, после пак нея.

— Окей. — Но се намръщи, като че ли му предстоеше да изпие нещо много отвратително.

Пъхна снимките под ризата си, закопча я до яката и я набута добре в дънките. Единият пазач беше отишъл до гранулатора. Останалите двама все така гледаха към стълбището. Никой не им обръщаше внимание.