Пол Зюсман - Скритият оазис

След като приключиха с агнешкото, отнесоха чиниите до умивалника и — всеки с престилка на професионален готвач — ги измиха, а майка им се излегна в люлеещия се стол (бяха го задигнали специално за нея от един магазин за канцеларски мебели в Замалек) и започна да разтрива ходилата си и да си тананика нещо.

— А донесохте ли на своето мами нещо сладичко? — попита кокетно, когато се върнаха при нея. — Нещичко за десерт?

— Мами — въздъхнаха и двамата. — Не е добре за теб да ядеш сладко.

Тя се завайка, застена и започна да се моли, извиваше се в стола и мяучеше като гладна котка. Макар бяха против това, не им харесваше да й отказват, тъй като това беше едно от малкото й истински удоволствия. И така, докато единият пускаше DVD-то, другият постави върху поднос всичко необходимо — колан, лъжица, вода, запалка, напоен със спирт тампон, лимонов сок, вълнени топчета, — извади спринцовката, иглата и опаковката хероин от джоба си и й би дозата.

— Моите мечета — промърмори тя, докато опиатът започваше да действа. Главата й беше килната назад, очите затворени. — Малките ми чудовища.

Те държаха ръцете й, галеха косата й и я уверяваха, че я обичат и че винаги ще са до нея. После, след като тя отпътува към свой собствен свят, се настаниха на пода и загледаха DVD-то, като пляскаха с ръце в екстаз, макар да го бяха гледали вече петдесетина пъти — най-великия футболен мач, когато „Ел-Ахли“ победи с 4:3 „Замалек“ на финала за египетската купа през 2007 година.

Припяваха си тихо, а зад тях тяхната мами въздишаше и се кискаше.

— Моите мечета — мърмореше завалено. — Малките ми чудовища.

Кайро, Маншиет Насър

— Всеки ден през последните десет години съм мечтал да видя подобни изображения — призна Флин, докато гледаше снимките в ръцете си. — Но като ги гледам сега, не мога да си представя нещо, което бих погледнал с по-голямо нежелание.

Размеси снимките като тесте карти и започна да ги преглежда отново една по една.

— Това може да е снимано навсякъде — изстена и безпомощно тръсна глава. — Абсолютно навсякъде.

Фрея изви шия и се взря към града през безстенната празнота в другия край на стаята. Чувстваше се необяснимо спокойна, като се имаше предвид, че двайсетте им минути бяха почти изтекли. Зад нея тримата им пазачи играеха карти до стълбището и явно напълно бяха забравили за тях. До нея Флин съсредоточено мъдруваше над снимките, както правеше от мига, в който Гиргис си тръгна. Очите му сякаш се мъчеха да вникнат в изображенията, а ръцете му трепереха.

Някои снимки бяха панорамни — на тясна, обрасла с дървета долина, чиито отвесни скали се въздигаха към ивицата бледо небе високо горе; изглеждаше така, сякаш някой е прорязал със скалпел дълбока цепнатина в скалите. Останалите снимки бяха по-конкретни — извисяващ се обелиск с огнения знак седжет, врязан върху всяка от четирите му страни. Широка алея със сфинксове. Величествен паметник на седнала фигура с човешко тяло и глава на сокол. Имаше колони и фрагменти от стени, както и още три снимки на портата — всичко беше обвито с много растителност: цветя, дървета и храсталаци, като че ли тухлените и каменните постройки, сътворени от човешка ръка, с времето бяха започнали да се връщат към природата, към първичното си състояние.

Тухли, гравирани каменни блокове, дървета, скали — нищо обаче не загатваше за мястото в по-широк план, за действителното местонахождение на оазиса. А времето им вече почти беше изтекло.

„Ще ми отрежат ръката“, мислеше Фрея, но изобщо не изпитваше ужас. Почти като че ли наблюдаваше сцената отстрани. Като че ли чужд крайник, а не нейният, щеше да бъде надробен. „Ще ми отрежат ръката и вече няма да мога да се катеря“.

Но… по някаква необяснима причина я напушваше смях.

Хвърли поглед към часовника си — оставаха само няколко минути, — премести се до ръба на грапавия бетонен под и погледна към улицата долу. Замисли се дали да не скочи, но реши, че падането ще е прекалено дълго. Улицата беше на поне трийсет метра, по-вероятно дори трийсет и пет. Или щеше да се убие, или да си натроши костите като кибритени клечки. Нямаше и надежда да изпълзи по стената — първата й работа бе да надникне навън и да я огледа. Просто нямаше как да стане. Пък и така или иначе пазачите щяха да скочат веднага, ако опиташе.