Пол Зюсман - Скритият оазис

Фрея въздъхна и си погледна часовника — 18:11. Флин се изправи и се обърна, пъхна ръце в джобовете си и се взря в нощта. Бяха в задната част на сграда, която се намираше на стръмен склон. Отдолу се ширеше разбъркан калейдоскоп от покриви и всичко се сливаше в неопределим хаос от мръсотия, тухлени и бетонни къщички, купчини смет. Докато останалата част от Кайро беше обляна от светлина — яркият килим от бяло и оранжево се простираше надалече, — специално този район беше потопен в мрак. Имаше някои слабо осветени прозорци — жалки мъждиви петна във всеобщия мрак, — а улицата долу грееше в мътнооранжево благодарение на няколкото натриеви лампи. Иначе всичко беше тъмно — като че ли сградите, алеите помежду им и купчините боклук бяха потопени в черно мастило. Понякога долитаха викове, тракане на съдове, далечно стържене на машини, но нямаше хора, поне Флин не виждаше никого. В квартала властваше някакво призрачно чувство — беше като селище на фантоми, избутани до ръба на града на живите.

Флин пристъпи още по-близо до ръба и погледна към улицата далече долу. Някакъв камион пълзеше по хълма вляво, към тихия шум на двигателя се добавяше шумът от шишетата, които превозваше. Мина точно под тях и забоботи нагоре, после изчезна зад завоя на улицата. След минута се появи друг камион, натоварен със стари електрически уреди. След него — в ярък контраст с порутеното обкръжение — се движеше лъскава черна лимузина. Флин се обърна към Фрея и каза:

— Изглежда, си имаме гости.

Едновременно с думите му отвън прозвуча клаксон и охранителите станаха. След малко по стълбите се чуха стъпки, отначало тихи, после по-отчетливи; пристигащите — явно бяха повече от един — се изкачваха при тях. Фрея инстинктивно стисна ръката на Флин. Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо и накрая в стаята влязоха двама души. Единият беше нисък и дебеличък, чорлав, държеше плик формат А4. Другият беше по-възрастен и по-слаб, с безупречно елегантно облекло, сивата му коса беше прилепнала към скалпа, очите му бяха пронизващи, а лицето жълтеникаво, с тънки, почти липсващи устни. Изглежда, той командваше парада, тъй като другите египтяни се отдръпнаха с уважение, за да му направят път. Той застана пред пленниците и ги загледа, без да казва нищо.

— Романи Гиргис — промърмори Флин.

— Познаваш ли този човек? — Фрея пусна ръката на Флин.

— Чувал съм за него — отвърна англичанинът, гледаше новодошлите предизвикателно. — Всички в Кайро са чували за Романи Гиргис.

И след кратка пауза повиши глас:

— Трудно е да си представи човек по-уродливо лайно от него.

Дори да се засегна, Гиргис не го показа. Вместо това кимна на спътника си, който стоеше на половин крачка зад него, взе плика от ръката му и го подаде на Флин.

— Не ти прилича сам да си вършиш мръсната работа, Гиргис — процеди англичанинът, извади тесте снимки от плика и ги запреглежда. — Къде са ти дебилите?

Гиргис се усмихна — гадничко, неприятно изражение, като на влечуго, което се кани да ухапе.

— На гости при майка си — отвърна на английски. — Много предани синове са, много нежни. И са много по-добри от мен. Както сам скоро ще се увериш, впрочем.

Усмивката му започна да се разширява, но бързо се преобрази в гримаса на отвращение, понеже една хлебарка пробяга по пода точно пред него и той отстъпи с мърморене назад. Един от хората му пристъпи напред и смачка насекомото, направо го размаза върху бетона. Едва когато се увери, че гадината е напълно унищожена, Гиргис се овладя, махна няколко въображаеми прашинки от ръкавите си и отново се обърна към Флин, но сега тонът му беше хладен и режещ като скалпел. Останалите египтяни стояха безмълвно и гледаха строго; огромните им сенки се проектираха на тавана.

— Ще разгледаш тия снимки — изръмжа Гиргис злобно. — Ще ги разгледаш, а после ще ми кажеш къде са направени. Къде точно са направени.

Флин погледна снимките и започна:

— Ами тази е от Тимбукту… Тази пък е от Шанхай, тази прилича на Ел Пасо, а тази… — вдигна снимката високо. — … убий ме, ако това не е леля ми Етел в Торемолинос.

Гиргис го гледаше, все едно бе очаквал точно такъв отговор. Извади от джоба си пакетче влажни кърпички и бавно почна да си бърше ръцете. Мълчеше — чуваше се само тихото блъскане на молците във флуоресцентната лампа, а отвън — тракане на някаква каруца и далечни автомобилни клаксони. Накрая египтянинът хвърли кърпичката на пода и заговори на хората си на арабски. Един от тях вдигна лампата, сложи я на някакъв стол и насочи светлината към далечния ъгъл на стаята, където от пода до тавана бяха натрупани полиетиленови чували. До тях имаше машина, с отвор отгоре и разнообразни ръчки и бутони отстрани. Гиргис отиде до нея, дебеличкият заприпка подир него като послушно кученце. Двама от охранителите избутаха Флин и Фрея натам, като ги мушкаха с пистолетите си. Третият, човекът, който бе преместил лампата, отиде до стълбите и подвикна на някого долу.