Пол Зюсман - Скритият оазис

— Алекс беше ли запозната с тия неща? — попита тя, докато се спускаха към партера. — С оазиса, с Бенбена?

Флин кимна.

— Двамата прекарахме много време из Гилф Кебир и аз обикновено я отегчавах с тия истории край лагерния огън. Макар че, откровено казано, тя се помъчи най-искрено да вникне в това. От друга страна, ако самият аз не чуя нищо повече за езерните отлагания през живота си, няма да се разочаровам особено.

Слязоха по стълбището и продължиха през залите на Старото царство. Тълпи посетители, направлявани от униформената охрана, се стичаха към главния изход.

— А какво е значението на оазиса? — попита Фрея. — Тоест дали той е… нали разбираш?

— Пълен със скъпоценности и богатства? — усмихна се Флин. — Много се съмнявам. Китаб ал-Кануз наистина твърди, че който го открие, ще попадне на големи богатства, но това почти сигурно е хипербола. Малко дървета и множество древни развалини — нищо повече. За науката това е страхотно, но за обикновените хора… — той сви рамене — няма никакво значение.

— А Бенбенът? — попита тя.

— Това също — за лапнишарани като мене ще е огромно откритие. Един от тотемните символи на Древен Египет — ще е страхотно. Но като се махне това, става дума за обикновен камък, колкото и рядък да е той. Нито е златен, нито нищо. Има безброй предмети с много по-голяма продажна стойност.

Отминаха ротондата с купола и влязоха в галерията с огромните саркофази. Фрея спря, кимна към снимката на загадъчния портал в ръката си и зададе въпроса, който я измъчваше, откакто я бе видяла:

— И защо, по дяволите, някой трябва да убие сестра ми заради това?

— Не знам — въздъхна Флин. — Съжалявам, Фрея, просто не знам.

Върнаха се в административната част на музея и се качиха по витото стълбище. Вратата на тъмната стаичка беше още затворена.

— Как е, Майди? — попита Флин, след като почука.

Нямаше отговор. Той почука отново, по-силно.

— Майди? Тук ли си?

Никакъв отговор. Флин почука за последен път, после натисна дръжката и отвори. Последва кратка пауза, докато очите му свикнат с тъмнината, после:

— О, господи!

Фрея беше зад Флин и широкият му гръб не й позволяваше да види какво става. Тя го заобиколи и закри устата си с ръка. От гърлото й се изтръгна задавен звук.

Майди лежеше на пода с широко отворени очи.

Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Навсякъде имаше лепкави локви кръв — по лицето на египтянина, по ризата и ръцете му; беше се стекла около главата му като ореол.

— О, Майди — изстена Флин и удари рамката на вратата с юмрук. — О, приятелю, какво ти направих?

— Салам.

Флин и Фрея се обърнаха. На едно канапе в дъното на стаята седяха близнаците. Единият държеше ролка проявен филм, другият — окървавен автоматичен нож. И двамата гледаха безизразно и невъзмутимо, като че ли сцената в тъмната стаичка не ги смущаваше повече от вида на човек, който пие чай или играе пинг-понг. Чу се тропот на крака и на витото стълбище се появиха още четирима бандити. Носът и устата на единия бяха страхотно подути — това беше човекът, когото Флин беше ударил в асансьора на Американския университет. Той извика нещо на близнаците и те кимнаха. Мъжът дойде до Флин, ухили му се злобно, а след това стовари огромните си ръце върху раменете му и заби със злоба коляно в слабините му.

— Та ’ала мус зъбри, я ибну луска 18 18 Яж ми хуя, лайнарски сине. — Б.пр. — изръмжа, когато Флин се срути на пода и застена в агония.

За миг смайването на Фрея бе така голямо, че тя не можа да реагира. После сви юмрук и замахна към бияча. Ударът й не стигна доникъде, защото някой сграбчи ръката й, изотзад, дръпна я и й взе снимката. Тя се дърпаше, риташе и кълнеше, но те бяха много по-силни, а когато опряха дулото на пистолет до слепоочието й, разбра, че няма смисъл да се съпротивлява, и се предаде. Изправиха все още стенещия от болка Флин и го претърсиха, взеха му мобилния телефон и го стъпкаха на пода. После ги забутаха към стълбището. Близнаците ги последваха, онзи със сгъваемия нож бършеше острието с носна кърпичка. Докато тръгваха надолу, Фрея изви глава и погледна първо покрития с кръв труп на Майди, а после Флин.

— Съжалявам. — Лицето й беше пребледняло. — Не трябваше да ви въвличам в това. Никой от вас.

Флин тръсна глава.

— Аз съжалявам — прохриптя гласът му; от болка той едва произнасяше думите. — Аз не трябваше да те въвличам.

Преди да успее да го попита какво точно има предвид, един от бандитите изръмжа нещо и натисна пистолета в шията й, за да я принуди да гледа напред.