Пол Зюсман - Скритият оазис

Единствените шумове, които останаха, бяха стъпките им по металните стъпала и болезненото пъшкане на Флин.

Сай Ангълтън седеше на една плоча в ъгъла на градината със скулптурите и наблюдаваше как избутват Флин и Фрея от страничната врата. Макар Броуди да куцаше лошо, а хората около него да го притискаха по-силно, отколкото трябваше, явно в групата нямаше нищо нередно, така че никой — нито туристите, нито дори облечените в бяло полицаи наоколо — не й обърна внимание.

Единствено Ангълтън ги гледаше внимателно, докато минаваха през градините. Изчака малко, после стана и ги последва, видя как завиха надясно по пешеходната улица пред музея и започнаха да се отдалечават от Майдан Тахрир. Заобиколиха го таксиметрови шофьори и продавачи на джунджурии, предлагаха пощенски картички, резбовани сувенири и неизбежното „специално пътуване до пирамиди и фабрика за папируси, което не се предлага от никой друг“ — Ангълтън им махна да се разкарат и тръгна след групата покрай хотел „Хилтън“ чак до Нилския крайбрежен път, където със запалени мотори чакаха две коли — черно беемве и сребрист микробус хюндай. Близнаците се качиха на беемвето, а двамата пленници бяха натикани в хюндая и вратата се тресна зад тях. В последния момент Броуди случайно вдигна глава и май забеляза Ангълтън, преди колите да се изгубят във вечерното движение.

— Мистър, искаш нещо старинно?

Момченце на не повече от шест-седем годинки се беше лепнало за него и му предлагаше грубо изработена съвременна резба на котка.

— Двайсет египетски лири — каза момченцето. — Много древна. Искаш?

Ангълтън не отговори нищо, погледът му следеше колите, които бързо се отдалечаваха по крайбрежния път.

— Десет лири. Много добра резба. Искаш, мистър?

— Онова, което искам — измърмори Ангълтън, — са някои отговори, по дяволите.

Гледа след колите, докато не се изгубиха, после бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, пъхна ги в ръката на момчето, обърна се и с тежки стъпки тръгна обратно към музея.

— Искаш до пирамидата, мистър? Искаш магазин за парфюм? Истински египетски парфюм. Много евтин, много добър за съпруга.

Ангълтън не каза нищо, само махна с ръка и продължи.

Моли Кирнан крачеше нервно и очите й шареха между мобилния й телефон и северната врата на посолството. Целият персонал и посетителите нямаше откъде другаде да минат и от време на време вратата на будката за охраната се отваряше и някой се появяваше. Всеки път Кирнан спираше и поглеждаше само за да тръсне глава и да продължи да крачи, да попипва телефона на кръста си с желание той да иззвъни. Вярно, вече бе звънил два пъти и Кирнан се обаждаше, преди да е свършил и първият сигнал, обаче обажданията не бяха това, което чакаше, затова тя учтиво, но твърдо ги прекъсваше.

— Хайде, хайде — шепнеше тя. — Какво става? Къде сте? Хайде!

Кайро — Замалек

— И как точно смятате да ги изнесете от страната, господин Гиргис?

— Предполагам, че на това му казвате търговска тайна, мосю Коломбел. На вас ви е нужно да знаете единствено, че скулптурите ще пристигнат в Бейрут в уговорения час и на уговорената дата. При това срещу съгласуваната сума.

— И са от XVIII династия? Абсолютно ли сте уверен в това?

— Аз доставям онова, което съм обещал. Казано ви е, че предметите са от XVIII династия, и точно това ще получите. Не се занимавам с фалшификати и репродукции.

— С картуша на Ехнатон?

— С картушите на Ехнатон, на Нефертити и с всичко останало, както ви го описа експертът ми по антиките. За съжаление господин Осман довечера е зает с друго и не може да присъства, но бъдете спокоен — предметите съответстват на очакванията ви, а може би дори ги надвишават.

Мосю Коломбел — елегантен дребен французин с неестествено черни коси — се усмихна доволно.

— Ще направим добри пари от това, господин Гиргис. Много пари.

Гиргис разпери ръце.

— Това е единствената причина да съм в тоя бизнес. Ако позволите да ви посъветвам — равиолите с омари са изключително вкусни.

Французинът зачете менюто, а Гиргис отпи от чашата си с вода и обърна глава към двамата си колеги на масата. Бутрос Салах, набит, с четинести мустаци и цигара в ъгъла на устата, и Мохамед Касри — висок, брадат и с крив нос — също го погледнаха; тримата съвсем леко си кимнаха в знак на това, че сделката е в кърпа вързана.

Вечерята ненужно отклоняваше Гиргис от по-важните му дела, но Коломбел бе пристигнал в Кайро специално за срещата, а човек не бива да е нелюбезен с клиентите, готови да платят за крадени скулптури. Сумата, за която ставаше дума — два милиона долара, — беше нищожна в сравнение с проекта Зерзура, но бизнесът си е бизнес и затова срещата се състоя. Докато четиримата уточняваха подробностите около сделката, Гиргис раздразнено потропваше с крак под масата, защото чакаше новини от лентата във фотоапарата, искаше час по-скоро да разбере дали тя ще ги отведе до оазиса. Беше се надявал да получи резултата по-скоро — хората му се занимаваха с негативите вече повече от час, — но макар и с усилие, запазваше спокойствие. Накрая бяха получили негативите, а също така Броуди и момичето, а това беше добре. Отпи още глътка вода, погледна мобилния си телефон и запрелиства собственото си меню в опит да се поразсее. Междувременно се появи един сервитьор и пошепна нещо в ухото му. Гиргис кимна, избута стола си назад и се изправи.