Пол Зюсман - Скритият оазис

— Трябва да ме извините мосю Коломбел, но възникна нещо неочаквано и се налага да отида другаде. С колегите ми може да уточните всички подробности, а ако желаете, след като вечерята приключи, можем да ви предложим някои развлечения. За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.

Стисна ръката на французина, който изглеждаше донякъде притеснен от неочакваното тръгване на домакина си. Гиргис обаче, без да губи повече време, се обърна и напусна заведението. Лимузината му го чакаше отвън. Шофьорът отвори задната врата, където вече го чакаше Ахмед Осман, специалистът по антики — пълничък човек с чорлава коса и очила с дебели стъкла.

— И така? — вдигна вежди Гиргис, след като затвори вратата.

Осман поклати глава и събра пръсти. По нещо неуловимо много приличаше на къртица.

— За съжаление нищо, господин Гиргис. Половината филм беше повреден, а другата половина…

И му подаде тесте снимки формат А4.

— Ненужна, абсолютно ненужна. Обърнете внимание, всички образи са от вътрешността на оазиса — по нищо не може да се разбере къде се намира. Това е същото, като да се опитваш да намериш къща в средата на града, докато разполагаш само със снимка на банята. Напълно ненужна снимка.

Гиргис отегчено огледа снимките.

— Да не си пропуснал нещо?

Осман сви рамене и отново събра върховете на пръстите си.

— Прегледах всичко изключително внимателно, така че бих казал „не“. От друга страна… — той се усмихна притеснено — аз не съм световен авторитет по този въпрос.

— Броуди?

— Да. Професор Броуди е световният авторитет.

— Тогава значи е време да побеседваме с него. — Гиргис му върна снимките, вдигна вътрешния телефон на лимузината и даде указания на шофьора.

— Откровено казано, не мога да си представя как би ни помогнал — поклати глава Осман, докато колата тръгваше. — Дори да е успял да забележи нещо. Според хората той бил доста… голям инат.

Гиргис нагласи маншетите на ризата си и махна някаква прашинка от сакото.

— Повярвай ми, Ахмед, след като приключим обработката на професор Броуди в Маншиет Насър, той ще е най-услужливият човек. Ще се моли да ни помага.

Кайро — Маншиет Насър

— Падна ми — промърмори Фрея, натисна хлебарката с маратонката си и бавно я размаза върху прашния цимент. Жълто-кафявите й вътрешности се присъединиха към останките от другите хлебарки, които беше убила през последния час.

— Как си? — попита Флин.

Тя само сви рамене.

— Не съвсем… Как е? — Тя кимна към чатала му.

— Ще оживея. Макар че известно време сигурно няма да карам колело.

Тя се усмихна вяло.

— Какво мислиш, че ще ни направят?

Сега дойде ред на Флин да свие рамене.

— Според досегашния развой, нищо особено приятно. Но те знаят по-добре. — Кимна към тримата биячи, които кротко седяха срещу тях с автомати на коленете, и им подвикна: — Хей, момчета, какво сте намислили?

Отговор нямаше.

— Сигурно държат да ни изненадат. — Той се приведе и разтърка слепоочията си.

Бяха на най-горния етаж на нещо, което приличаше на недостроена сграда — голямо сумрачно помещение, осветено от една-единствена флуоресцентна лампа, поставена на пода до охраната им. Макар подът, таванът и носещите колони да си бяха на мястото — гол бетон със стърчащи тук-там ръждиви железа, — имаше само три стени. Четвъртата страна на стаята беше отворена към нощта, зееща дупка към светлините на Кайро, като отвор на пещера, издигнат високо в скалите. Флин и Фрея бяха почти на ръба, седяха върху преобърнати щайги. Зад гърба им подът свършваше и зееше празно пространство чак до самата улица. Пазачите им бяха в средата на стаята, близо до стълбището. Въпреки липсващата стена двамата бяха на практика затворници.

— Какво е това място, по дяволите? — попита Фрея още като ги докараха тук.

— Маншиет Насър — обясни й Флин. — Тук живеят забалините.

— Забалините?

— Боклукчиите на Кайро.

— Отвлекли са ни боклукчии?

— Подозирам, че просто ни държат тук — отвърна Флин. — Според моите наблюдения забалините са порядъчни хора, макар и не от най-чистите.

Бяха се озовали тук преди един час и все още чакаха — а какво точно, никой от двамата не знаеше. Беше светло, когато пристигнаха, но вечерта се спусна бързо и сега всичко наоколо тънеше в мрак, а слабата светлина на лампата изобщо не прогонваше сенките от ъглите. Молци и други насекоми жужаха около флуоресцентната лампа, въздухът беше горещ и прашен и навсякъде — просмукващ се и обхващащ всички — витаеше сладко-киселият мирис на гниещ боклук.