Пол Зюсман - Скритият оазис

Спря, наведе се над витрината и започна да чете, гласът му изведнъж стана по-плътен и по-звучен, като че ли отразяваше ехтежа на отминали векове:

— … сет итиу–ен, уехат сещат… — мястото на нашите предци, Скрития оазис, тучната и зелена свещена долина в далечния Запад, на края на света, отвъд пясъчните пространства, в голямата стена на Сет.

Вдигна глава. Лицето му беше зачервено.

— Удивително, нали? Както споменах, това е най-доброто описание на оазиса по яснота и детайлност.

— Толкова ли е ясно?

— Кристално според древноегипетските стандарти — отвърна той. — Пясъчните пространства в Голямото пясъчно море, стената на Сет в източната страна на Гилф Кебир. Сет, както вече казах, е египетският бог на пустинята. По точност на описанието му липсва единствено пощенският код. И това не е всичко.

Той отново тръгна покрай витрината.

— По-нататък Имти описва самата експедиция — от доста интересна гледна точка, тъй като е съставил описанието преди самото събитие, т.е. предал е събития, които все още не са се случили. Отново няма да ти го преведа дума по дума, но последната част е важна.

Спря се към самия край на папируса, приведе се и отново зачете с плътен и звучен глас:

— Така ние достигнахме края на света, Западната стена, а окото на Хепри беше отворено. Когато минахме през Устата на Озирис и навлязохме в Инет Бен-бен, достигнахме хут аат, великия храм. Тук ще е домът ти, о, Огнен камък, от тук си дошъл, за да поставиш начало на всички неща, тук и се завръщаш сега. Това е краят. Портите се затварят, заклинанията за прикритие за изречени, казани са и двете клетви — нека злосторниците бъдат смазани в челюстите на Собек и погълнати от змията Апеп! Аз, Имти-Хентика, най-великият пророк, няма да се завърна от това място, защото волята на боговете е гробницата ми да остане празна завинаги. Моля се да тръгна по прекрасни пътища, да пресека небесната твърд, да се въздигна до великия бог и да се храня редом с Озирис всеки ден. Хвала на бога на слънцето Ра-Атум!

Спря и се изправи. Фрея зачака, но не последва нищо.

— Това ли е всичко?

Не можа да прикрие разочарованието си. След обширното встъпление очакваше ако не някакво зашеметяващо откритие, поне нещо като разяснение, нещо като намек какво става и защо става. А сега всичко й изглеждаше по-объркано и по-неясно, отколкото когато Флин започна разясненията си. Окото на Хепри, устата на не знам какво си, проклятия и змии — тия неща не означаваха нищо за нея. Почувства се като че ли е била преведена през сложен лабиринт само за да излезе там, откъдето е тръгнала, без изобщо да се е доближила до средата.

— Това ли е? — повтори тя. — Това ли е всичко?

Флин сви рамене.

— Както ти казах, за това няма много данни. Сега поне знаеш почти толкова, колкото и аз.

Дочу се внезапна гюрултия и в залата нахълта група туристи, водена от жена с вдигнат във въздуха затворен чадър. Минаха право напред, без изобщо да погледнат какво има наоколо. Фрея се загледа в папируса, после взе снимката от ръката на Флин.

— Щом е толкова невъзможно да се открие този оазис…

— Как Руди Шмит е бил там? — довърши Флин. — Това е въпросът за един милион долара, нали? Не по-малко смущаващо е, че цялата история около Зерзура — уехат сещат, е изградена около неговата „скритост“… а хората все пак от време на време попадат на него. Руди Шмит например. И онзи, който е дал данните, върху които се опира описанието в Китаб ал-Кануз — трябва да е бил бедуин: отдавна се говори, че някои пустинни племена знаят къде се намира оазисът, макар лично аз да не съм могъл никога да потвърдя това.

— Тогава как? — Фрея вдигна вежди. — Как попадат на него?

Флин разпери ръце.

— Един господ знае. Сахара е загадъчно място, в което се случват странни неща. Наивници като мене цял живот търсят оазиса, докато някой друг просто попада на него. Тук няма нито логика, нито основание. Ако искаш вярвай, но най-убедителното обяснение, което съм чувал, дойде от една ясновидка — необикновена жена, която живееше в шатра на Асуан. Тя твърдеше, че е преродената съпруга на Пепи II — царица Нейт. Каза ми, че оазисът е прокълнат така, че колкото повече го търси човек, толкова по-малка е възможността да го открие; че единствено хората, които всъщност не го търсят, в последна сметка ще намерят къде е. За това мъдро твърдение й платих петдесет паунда.

Усмихна се тъжно и си погледна часовника.

— Хайде, трябва да се връщаме.

Погледнаха за последен път папируса и тръгнаха по обратния път през музея. Накъде прозвуча звънец — известяваше, че работното време изтича.