Пол Зюсман - Скритият оазис

— Двайсет минути — повтори Гиргис, докато шумът от мелещия механизъм бавно заглъхваше. — Ще изчакам на долните етажи.

Захвърли влажната кърпичка и заедно с рошавия си придружител тръгна към стълбите, като внимателно заобиколи нещо — хлебарка, досети се Флин.

— Ти си убил сестра ми — викна Фрея след него.

Той спря и се обърна, очите му се присвиха, като че ли не беше сигурен дали е чул добре.

— Убил си сестра ми — повтори тя. — А аз ще убия тебе.

След малка пауза Гиргис се усмихна.

— Е, да се надяваме професор Броуди да ми каже къде са направени снимките, иначе ще трябва да го направиш с една ръка.

Кимна любезно и изчезна надолу по стълбите.

Кайро — Бутнея

Близнаците дължаха на майка си изкуството да приготвят агнешкото както трябва: според мнението на всички, опитали въпросното ястие, най-добрата в Кайро, ако не и в цял Египет рецепта. Тайната, беше им казала тя, е агнешкото да се накисне в каркаде, колкото е възможно по-дълго, дори за цял ден, понеже обилният червен сос не само прави месото по-крехко, а и му придава фина, изпълваща устата със слюнки сладост, която и допълва, и засилва ефекта от останалите съставки на сготвеното гърне — лука, картофите, граха и боба.

— Първо окъпваме хубаво агнешкото — повтаряше им тя, докато бяха малки, и въртеше месото в хибискусовата марината. — После го слагаме да спинка във фурната и накрая то отива…

— В устата ни! — хорово довършваха близнаците, мляскаха и се галеха по коремчетата. Майка им примираше от смях, притегляше ги към гърдите си и ги прегръщаше.

— Малките ми мечета! — смееше се тя. — Малките ми чудовища!

Тази вечер, с цялото суетене около Гиргис — полет в пустинята, преследване из Кайро, — нямаше време месото да се накисне както трябва, така че просто го бяха натопили в каркадето, докато накълцваха и подготвяха зеленчуците, а след това изсипаха всичко в глиненото гърне и го сложиха във фурната.

Готвеха на майка си поне два пъти седмично, пък и по-често, ако не бяха заети с друго. Правеха го в тясната двустайна съборетина в Бутнея, където бяха израсли, сред мрачния лабиринт улички зад джамията Ал-Азар. Бяха се опитвали да я склонят да се премести да живее с тях или поне да се съгласи да й наемат по-удобна квартира, но тя се чувстваше щастлива тук, така че си остана тук. Те й даваха пари, купуваха нови мебели — сред тях голямо двойно легло, плазмен телевизор и DVD, — а и съседите се грижеха за нея. Въпреки това близнаците се тревожеха. Годините бой от Ел-Теябан — Змията, така наричаха баща им — я бяха оставили хилава и слаба. Макар Змията да бе изчезнал отдавна (след като двамата го пребиха жестоко), уврежданията оставаха. Дълбоко в сърцата си и двамата знаеха, че не й остава още дълго. Но това беше нещо, което нито един от тях не признаваше, нещо, за което никога не говореха. Беше прекалено болезнен въпрос. Тяхната мами беше всичко за тях. Всичко.

Когато агнешкото се сготви, го извадиха от фурната и кухничката се изпълни с превъзходния вкусен мирис на печено месо, примесен със съвсем лек дъх на джоджен — още една от тайните съставки на майка им. Отнесоха гърнето в стаята и го сложиха на пода. После седнаха скръстили крака около него и започнаха да си сипват с черпака в купичките; майка им се суетеше и мърмореше, сърбаше от лъжицата си, беззъбата й стара уста се сбръчкваше като изсушен плужек.

— Моите мечета — бърбореше тя. — Колко обичате да глезите вашето мами! Следващия път ще ме оставите аз да сготвя.

— Следващия път — съгласиха се те, но се спогледаха и си намигнаха, тъй като знаеха, че тя просто си говори, че всъщност обича да я обслужват и глезят. Пък и защо не? Беше се жертвала достатъчно заради тях толкова години. Най-доброто мами на света. Тя беше всичко за тях. Всичко.

Бърбореха си, докато се хранеха, или поне мами го правеше, докладваше им за всички новости и клюки в махалата: че на г-жа Гузми й се родил още един внук, а на горкия стар господин Фарид му махнали и втория тестис, семейство Аталас току-що си купило чисто нова електрическа печка („Шест котлона, представяте ли си! Шест! А като добавка получиха и безплатна тава за печене“.) Не ги попита за работата им, пък и те не й казаха. Единственото, което знаеше тя, беше, че е някаква обществена работа — това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да я тревожат. Още повече че те така или иначе не смятаха да работят за Гиргис още дълго. Вече бяха спестили повече от достатъчно, за да осъществят мечтата си — хранително заведение до Кайроския международен стадион, където да продават тамия, зеленчуково-хлебни кюфтенца и фатир, палачинка, полята със сос от зеленчуци, както и — разбира се — легендарното агнешко на тяхната мами. Още малко и щяха да се освободят. Гиргис, за това и двамата бяха съгласни, беше завършен и абсолютен гад.