Пол Зюсман - Скритият оазис

— Говедо — измърмори единият, докато слизаха по стълбите.

— Говедо — съгласи се брат му.

— Ще останем още няколко месеца…

— И после тръгваме по свой път.

— Окей, окей. Само махни този пистолет.

Тя се облегна и остави пистолета на седалката, по ръката й остана върху дръжката.

— Добре, почвай.

Той не почна веднага, гледаше през прозореца на колата. Мрачните очертания на Маншиет Насър бавно оставаха зад тях, а под осветената стена на скалата Мукатам беше абсолютен мрак. Шофьорът запали цигара, пусна радиокасетофона и колата се изпълни с виещ женски глас под съпровода на далечна цигулка. Задминаха един мотоциклет — на задната седалка беше вързана овца, а мотористът караше отегчено, с примирено изражение. Измина почти минута и Фрея тъкмо се канеше да напомни на Флин, че настоява за отговор, когато той се пресегна към таблото и попита шофьора може ли да използва мобилния му телефон. Започнаха да спорят — жена му била болна, бавели се с наема, мобилните разговори били скъпи. Накрая се наложи Флин да наброи още няколко банкноти, за да може да се обади. Набра някакъв номер, натисна бутона за повикване, но веднага махна пръста си.

— Кой друг знаеше, че идваш при мен? — попита, загледан в телефона.

— Какво?

— В Американския университет. Днес следобед. Кой знаеше, че идваш при мен?

— Май забравяш, че ти трябва да отговаряш на въпросите ми.

— Стига де, Фрея.

Тя сви рамене.

— Никой. Е, Моли Кирнан. Оставих съобщение на гласовата й поща. Господи, да не се опитваш да ми кажеш, че и тя е замесена във всичко това?

— Не по начина, за който си мислиш. — Той поклати глава. — С Моли се познаваме много отдавна.

— Какво искаш да кажеш?

Той отново не й отговори, просто гледаше мобилния телефон. Накрая натисна бутона за отказ, изтри номера, който беше набрал, и бързо набра някакъв есемес. Фрея се наведе да види, но на екранчето се изписваха арабски букви. Флин привърши с набирането, натисна „Изпрати“, измърмори нещо на шофьора и върна телефона на таблото.

— Чакам — напомни му тя.

— Имай малко търпение, Фрея. Има толкова много неща… не мога… Поне не тук. Първо трябва да отидем на едно друго място. Ще ти обясня всичко, обещавам ти, но сега не е подходящият момент. Моля ти се, трябва да ми вярваш.

Заговори на шофьора на арабски — даваше му някакви указания, а после се облегна на седалката и вдигна глава към тавана. Не каза нищо повече.

Пътуваха трийсет минути — всъщност петнайсет, защото половината време чакаха в задръстванията, — на север, както се струваше на Фрея, макар да не беше абсолютно сигурна. Подминаха някакви гробища, нещо като военна база и огромен облян в светлина стадион, излязоха от магистралата и завиха по широк булевард с палми от двете страни. След това навлязоха в плетеница от мрачни прашни улички между еднообразни четириетажни жилищни блокове. Мъждивите улични лампи заливаха всичко с жълтеникава светлина, като че ли сградите и настилката страдаха от жълтеница. Шофьорът явно нямаше никаква представа накъде са тръгнали и се остави на Флин да му казва посоките, тук надясно, там наляво или направо. Накрая спряха пред един блок, който по нищо не се различаваше от останалите. Докато Флин даваше на шофьора още пари, Фрея мушна пистолета под предната седалка: съзнаваше, че никога няма да го използва, а нямаше смисъл да го мъкнат с тях. Слязоха от колата.

— И къде се намираме? — попита тя, докато вървяха към сградата. Шумната музика от таксито заглъхна по улицата и всичко потъна в зловеща тишина.

— В Аин Шамс — отвърна Флин. — Предградие в северната част на Кайро. Мисля, че е подходящо, като се имат предвид обстоятелствата.

Фрея озадачено повдигна вежди.

— Спомняш ли си папируса, който разглеждахме в музея? Имти-Хентика го е писал в големия храм на слънцето в Хелиополис, а останките на големия храм — той тропна с крак по земята, — най-важния религиозен център в Древен Египет, днес са погребани под този жилищен квартал. На това му казват прогрес!

Влязоха в мрачно фоайе — с редица газови бутилки от едната страна и купчина строшени столове от другата — и тръгнаха по стълбището.

— Тук ли живееш? — попита Фрея.

Флин поклати глава.

— Не. Те го използват.

Фрея изчака да й каже кои са „те“, но той не обясни, просто я поведе по някакъв тъмен коридор на третия етаж. Спряха пред една врата в средата и Флин наведе глава и се заслуша — тя не можа да прецени дали за шум от апартамента или от коридора, — после почука три пъти. Почти веднага, като че ли някой стоеше зад самата врата, капачето на шпионката се отмести и след миг вратата се отвори широко. Пред тях стоеше Моли Кирнан.