Пол Зюсман - Скритият оазис

Като по чудо Флин се беше удържал и дори бе успял да се изкачи на върха на относително сигурната долна стълба.

За миг Фрея усети възторжен прилив на радост — но само за миг, защото в следващия пълната картина на станалото започна да й се изяснява. Флин може и да беше оживял, но сигурно нямаше да е задълго.

Стените на долината бяха на по-малко от двайсет метра една от друга и щяха да го притиснат като гигантски длани, които смазват муха. И все пак дотогава имаше достатъчно време, та човек да се изкатери горе. Лошото беше, че нямаше по какво. Между горната част на стълбата, на която беше кацнал Флин, и долната част на последната, която щеше да го изведе до ръба на скалата, имаше пет метра гол гладък камък. За един кратък миг Фрея помисли, че по някакъв начин той може да вдигне падналата стълба и да я използва като мост. Но още докато гледаше, последният останал клин се изтръгна от скалата и стълбата полетя надолу.

— По дяволите! — изсъска тя.

И тримата стояха вцепенени, никой не знаеше какво да направи. Флин поклати глава, сякаш казваше безмълвно: „Лошо, просто няма начин.“

Потресена от обречения му поглед, без изобщо да се замисли, Фрея заслиза по най-горната стълба. Саид се опита да я спре, настоя, че той трябвало да слезе, но тя си знаеше, че нейните шансове — ако ги има изобщо — са по-добри. Отблъсна ръката му и продължи да се спуска.

Дори най-спокойните и опитни алпинисти изпитват страх и Фрея не беше изключение. Понякога безпокойството е по-слабо — ускоряване на ритъма на сърцето, стягане на вътрешностите. Друг път усещането е по-тревожно, цялото ти същество като че ли се отдръпва и смалява, докато стоиш на ръба на собствената си смърт. Фрея познаваше както крайностите, така и повечето неща помежду им. Никога, никога обаче не се бе чувствала толкова уплашена, колкото сега.

Някак успя да сдържи страха си от приближаващите се скали, натика го в най-далечното ъгълче на съзнанието си, насили се да върви надолу от стъпало на стъпало, докато не стигна края.

— Недей да правиш глупости! — крещеше Флин и й махаше да се качва. — Върни се горе! Махай се!

Тя не му обърна внимание. Подскочи няколко пъти на стълбата, за да се увери, че е стабилна, клекна на най-долното стъпало, провря крак покрай него, кръстоса глезени и увисна с главата надолу, протегнала ръце към Флин. Флин — беше спрял да й крещи да се маха — се изкатери на върха на своята стълба и долепен до скалата, също протегна ръка към нея. Дори при най-отчаяния им опит обаче между пръстите им оставаше около метър.

Бяха принудени да се признаят за победени. Флин слезе няколко стъпала; Фрея пак стъпи на стълбата.

— Нищо не можеш да направиш — извика той и погледна наляво и надясно. Напредващите стени бяха стигнали до външния край на стълбата — пътека; дървените стъпала се чупеха и се разпадаха с трясък, милиони тонове каменна маса бавно се свличаха около тях.

— Моля те, Фрея, всичко свърши. Просто се качи горе! Моля те, спаси се!

Тя не му обърна внимание, а започна да проучва отвесната скала, опитваше се да прецени дали има начин да се приближи до Флин, да преодолее този проклет един метър помежду им.

Оглеждаше се трескаво, търсеше нещо, каквото и да е, което да й помогне. Имаше пукнатина, която вървеше хоризонтално в скалата, на около два метра над стълбата на Флин — не беше голяма, но достатъчна, за да може да вкопчи пръстите си в нея. Проблемът беше, че дори да успееше да стигне до нея, оставаха най-малко двайсет сантиметра между пукнатината и мястото, където тя можеше да го достигне с ръка. Със същия успех можеха да са на цял километър един от друг. Тя изкрещя от безсилие. Знаеше, че е безсмислено, че няма начин да успеят.

— Съжалявам — изплака тя. — Толкова съжалявам. Просто не мога…

Замълча, тъй като нещо привлече погледа й нагоре и вляво от Флин — тънка люспа от нещо като кварц или кремък, издадено няколко сантиметра, със същия цвят като цвета на околния камък: ето защо не го беше забелязала веднага. Може би, просто може би…

— Слушай — извика тя. — Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Без въпроси, без спорове, просто го направи!

— За бога, Фрея…

— Без спорове!

— Губиш си…

— Просто го направи!

Той махна раздразнено с ръка, след това кимна, че ще следва инструкциите й.

— Трябва да се добереш до ей тази пукнатина — извика тя, докато пак увисваше на долното стъпало на стълбата; изви тялото си и му я посочи. — Разбираш ли ме? Трябва да стигнеш с пръсти до тази пукнатина.