Пол Зюсман - Скритият оазис

— Няма начин…

— Направи го!

Той я изгледа сърдито, промърмори нещо и започна да се катери, стигна до четвъртото стъпало на стълбата си, след това третото, после второто, протегна ръце, притиснал тялото си плътно до камъка, прегръщаше го, плъзгаше се сантиметър по сантиметър.

— Ще падна!

— След минута така или иначе ще паднеш. Продължавай.

Той остана за миг на място, с буза, притисната до твърдата скала; трепереше, очите му бяха затворени, сякаш не може да продължи. После, с върховно усилие на волята и с рев: „Глупости!“ стъпи на най-горното стъпало на стълбата и като драскаше с нокти, посегна към пролуката, изпъваше се, напрягаше се, олюляваше се. За част от секундата изглеждаше, че няма да успее, че ще изгуби равновесие и ще падне. После ръката му напипа пукнатината и той успя да вкара пръсти в нея и се прилепи към скалата; балансираше нестабилно с крака на стъпалото, сякаш стоеше на тънко въже. Изтощена, цялата в прах, ужасена, Фрея нададе тържествуващ вик, след което предупреди:

— Сега идва трудната част.

— Сериозно? — изпъшка Флин. — Изобщо не подозирах.

Като непрекъснато поглеждаше наляво и надясно към стените, които сега бяха на по-малко от десет метра една от друга и непрекъснато се приближаваха, Фрея почна да му обяснява как да си сложи крака върху изпъкналия ръб, да го използва като опора, за да се повдигне към протегнатата й ръка. Смяташе маневрата, която бе използвала в храма в Абидос, за откачена, но това беше още по-идиотско, а Флин дори не беше професионален катерач. Нямаше друга възможност обаче — или трябваше да опитат, или да стоят и да чакат скалите да го смажат, което щеше да стане само след минути. Като се увери, че Флин знае какво да направи, тя се захвана по-здраво и протегна ръка надолу, готова да сграбчи неговата.

— Флин, имаш само един опит — изкрещя му. — Така че гледай да го направиш, както трябва.

— Щом настояваш.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Когато си готов. Само гледай да е по-бързо.

Той вдигна очи към нея, промърмори някаква молитва, въпреки че не беше влизал в черква поне от двайсет години, пое дълбоко дъх и с див гърлен рев скочи, протегнал ръка към Фрея. Тя я хвана, стисна я, другата му ръка се вкопчи в китката й, тялото му се залюля като махало на часовник, после той задрапа с крака по скалата. Беше много по-тежък, отколкото го помнеше от Абидос; усети, че ръката й започва да се изплъзва от стъпалото, рамото й изпука, сякаш цялата й ръка щеше да се откъсне. Някак си успя да не се изпусне, краката на Флин продължаваха да стържат по скалата, докато накрая, след цяла вечност, а всъщност само след секунди, той успя да намери опора първо за единия, а след това и за другия, стъпи по-устойчиво и тя успя да го удържи.

— Качи се при мен! — извика тя. — Пробвай с краката! Изкатери се до стълбата. Хайде, нямаме време!

Той си пое дъх, погледна надолу, после пак нея — и застина, с една ръка стиснал дланта й, а с другата вкопчен в китката й, заклещил пръстите на краката си в пукнатината; стените на долината се приближаваха все повече, вече бяха само на шест-седем метра една от друга. Облаци задушаващ прах се надигаха отдолу и изпълваха пространството.

— Няма време! — изкрещя тя. — Хайде, Флин, качи се при мен! Най-трудното мина.

Той не помръдна, очите му бяха приковани в нейните. Цялата му енергия отпреди минути необяснимо бе изчезнала; гледаше я с нещо средно между любопитство, тревога и решителност.

— Хайде! — викаше тя. — Какво ти става? Трябва да се махаме! Няма никакво…

— Аз бях — извика той.

— Какво?

— Аз бях, Фрея. Аз убих Алекс!

Тя замръзна, гърлото й се стегна, все едно я душаха.

— Аз й бих инжекцията. Моли и Гиргис нямат нищо общо с това. Аз бях, Фрея. Аз я убих.

Устата й се отваряше и затваряше, без да може да промълви и дума.

— Не исках. Моля те, повярвай ми: това беше последното нещо на тази земя, което съм искал да направя, за бога. Но тя ме помоли. Настоя. Беше изгубила краката си, ръката си, зрението й беше увредено, слухът й — тя знаеше, че само ще се влоши, искаше поне малко да запази истинския си облик. Не можах да й откажа. Моля те, опитай се да разбереш. Не можах да й откажа. Тя разби сърцето ми, но не можах да й откажа…

Стените на долината вече бяха на по-малко от четири метра една от друга, хвърляха черни сенки в облаците прах. Те дори не забелязваха това. Фрея висеше на стълбата, стиснала ръката му, а Флин балансираше на цепнатината, стиснал нейната, затворени в собственото си измерение.