Пол Зюсман - Скритият оазис

Необяснимо как, но слънцето се беше преместило назад. Когато избягаха от долината, беше доста по на запад. Сега беше точно над главите им, а часовникът на Флин показваше два и четвърт. Бяха прекарали в оазиса само шест часа. Струваше им се обаче, че са били там цял живот.

Вървяха на север, после свиха в тясна цепнатина, която се спускаше на изток и отвеждаше до пясъка на пустинята.

— Много е сигурна — каза египтянинът и потупа скалата с ръка. — Няма да мръдне.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Флин.

В долния край цепнатината се разширяваше в малка котловина и там, на сянка, беше ланд крузърът на Захир.

Пийнаха вода и поговориха за Захир — скърбяха за него. Саид извади кутията за първа помощ и се погрижи за раните на Флин.

— Не се дръж като жена — мърмореше неодобрително, докато англичанинът пъшкаше и потръпваше. Качиха се в джипа и потеглиха през пустинята, следваха линията на скалата на юг, обратно към скалната кула и вратата в пясъка.

Но тя вече не беше там. Откриха майкролайта лесно — блестящо розово петно, което се открояваше в пустинята като боя върху бял лист. Извитият сърп от черен камък се беше разбил на парчета. Всичко, което бе останало от него, бяха разпръснати късове безличен стъклен камък, които нямаха нищо общо с предишната си форма. А там, където трябваше да е Устата на Озирис, беше пусто — само равен пясък, абсолютно гладък, идеално чист. Дори правоъгълната дупка с лоста беше изчезнала, скалната стена беше съвсем гладка. Единственото, което намериха — знак, че тук се е случило нещо необичайно, — беше тънък метален триъгълник, стърчащ няколко сантиметра над пясъка като малка черна перка. След внимателно проучване се оказа връх на хеликоптерно витло. Недалеч в пясъка имаше и слънчеви очила със счупено стъкло.

— Като че ли всичко е било сън — промълви Фрея.

— Повярвай ми, не беше — изпъшка Флин и докосна с ръка порязаната си устна и превързания си прасец.

— Не се дръж като жена — промърмори Саид.

Върнаха се при майкролайта. Саид ги изчака в джипа, докато Флин се качи и провери двигателя. Изглежда, работеше добре и като го остави да повърти на празен ход, Флин слезе и се приближи до ланд крузъра. Фрея застана до него.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш сам, Саид? — попита Флин и се наведе до отворения ляв прозорец. — Има много път до Дакла.

— Аз съм бедуин. Син на пустинята. Разбира се, че ще се оправя. Глупав въпрос.

Беше едва забележимо потрепване на устните, но той определено се усмихна. Фрея го забеляза и докосна ръката му.

— Благодаря ти — прошепна. — Звучи толкова не на място след всичко, което ти и брат ти направихте за мен, за двама ни, но все пак ти благодаря.

Саид кимна, приведе се напред, завъртя контактния ключ, включи на скорост и даде газ.

— Когато дойдеш в Дакла, ела у нас. — Погледна я в очите. — Ще пием чай. Нали?

— С удоволствие ще дойда — отвърна тя и наистина го мислеше. — За мен ще е чест.

Той й кимна отново, вдигна ръка за сбогом и потегли през пясъците. След малко свирна с клаксона и подкара по-бързо.

Фрея и Флин го гледаха как си отива, взираха се след него, докато джипът не се превърна в далечна бяла точка, подскачаща през дюните, после се обърнаха и тръгнаха към майкролайта. Флин се наведе, вдигна бучка от онова, което допреди часове беше скалната кула, и я подаде на Фрея.

— Сувенир. За спомен от първото ти посещение в Египет.

— Ще го пазя като очите си — засмя се тя.

Напълниха резервоара на Мис Пиги, качиха се в кабинката, сложиха си шлемовете и предпазните колани и Флин увеличи оборотите на мотора, изведе машината на равния пясък, където бяха кацнали вечерта, подкара я напред-назад, за да вдигне температурата на маслото, после увеличи оборотите още и излетяха и закръжиха, докато набираха височина. Източните възвишения на Гилфа се извисяваха от едната им страна, безкрайното море на жълтата пустиня се простираше от другата.

— Бих ти предложил да разгледаме някои забележителности — чу се гласът на Флин по интеркома. — Джебел Уейнат, Пещерата на плувците. Но при тези обстоятелства сигурно искаш да се прибереш, да се изкъпеш и право в леглото. — Млъкна, после вдигна рамене. — Съжалявам, нямах предвид…

Обърна се към нея, развълнуван и объркан. Фрея само се усмихна, примигна, извърна глава и се взря в пустинята под тях.

Прелетяха над мястото на Скрития оазис. Долу нямаше нищо, освен скали, чакъл и странно закърнели храсти. А също и птици. Стотици птици: гмуркаха се, кръжаха, спускаха се, сякаш търсеха нещо.