Пол Зюсман - Скритият оазис

Флин направи няколко кръга и се насочи на североизток — Сахара се простираше под тях, величествена и необятна, неописуемо красива. Известно време летяха в мълчание. После Фрея сложи ръка на рамото на Флин и попита:

— Можем ли да поговорим за Алекс?

Той хвана ръката й.

— С удоволствие бих поговорил за Алекс.

Говореха за нея, Гилф Кебир бавно оставаше зад тях, а пред тях се простираха нови хоризонти.

Грохотът на майкролайта отслабна и изчезна. Птиците също отлетяха на север в търсене на нови жилища край другите потоци нагоре по Гилфа, пустинята остана безмълвна и празна. Само слънце, небе, пясък и скали, а в подножието на скалите, излегнат в сянката на купчина безредно струпани кръгли камъни, малък пъстър пустинен гущер — очите му се движеха лениво, езикът му се стрелкаше. Когато част от пясъка пред него започна да трепери и да се мести, и той изчезна, скри се на сигурно място сред скалите.

Треперенето продължи около минута, а после пустинната повърхност изведнъж избухна и се разтвори като скъсан чувал. Появи се месеста, окичена с пръстени ръка. Няколко метра вляво земята също започна да трепери, завихри се и закипя, показа се още една ръка, израсна от пясъците като гротескна блестяща гъба. Пясъкът се раздвижи пак, завъртя се, нещо грухтеше, ръмжеше и мърмореше, мяркаха се глави, крайници и торсове, накрая две мускулести рижи фигури се измъкнаха изпод земята. Изправиха се нестабилно на крака и от тях се посипа пясък.

— Как си? — попита единият.

— Горе-долу. А ти?

— И аз.

Отърсиха се от пясъка и се огледаха.

— Хеликоптерите са си отишли.

— Да, така изглежда.

— Тогава по-добре да вървим.

— Ами да, трябва.

— Не искам мами да се притеснява.

— Разбира се, че не.

— Нали го пазиш?

— Да. А ти?

Бръкнаха едновременно в джобовете си и всеки извади шепа блещукащ златен варак. Захилиха се и плеснаха длани. После съблякоха саката си, преметнаха ги през рамо и се затътриха на изток, две малки червени точки, пълзящи в огромната необятност на жълтата пустиня, а песента им оставаше зад тях:

— Ел-Ахли, Ел-Ахли, наш любим отбор си ти. Сбрал си футболните асове, спецове по дълги пасове, с теб сме ние, Дяволи червени, към победи славни устремени!

От многото митове и легенди, свързани със Сахара, едва няколко са приковавали въображението така, както историята за тайнствения скрит оазис Зерзура.

Описваното като рай място, със сочни палми и клокочещи потоци, казват, се намирало накъде сред изгарящата пустош на Либийската пустиня. Мнозина твърдят, че това е просто приказка, мираж, Елдорадо на пясъците. Но това не е спряло търсачите и много от първоначалните проучвания на Сахара са били насочени към любопитния забравен водоизточник.

Името Зерзура почти със сигурност идва от арабското зарзар, което означава скорец или птичка. За първи път се появява през XIII век в ръкопис на Осман Набулси, управителя на Фаюм, където се говори за напуснат оазис някъде в пустинята на югозапад от Фаюм. По-подробен и по-картинен разказ се среща два века по-късно в Китаб Кануз, Книгата за скритите перли. Като средновековен наръчник за търсача на съкровища, китабът описва към четиристотин места в Египет, където могат да се открият скрити богатства. Прави се опис на заклинанията за неутрализиране на злите духове, които охраняват богатствата. Според китаба: „Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му има гравирана птица. Поднасяш с ръка ключа към човката на птицата и отваряш вратата към града… Влизаш и вътре попадаш на големи богатства, а също и на царя и царицата, които спят в замъка си. Не се приближавай до тях, но вземи съкровищата.“

Първият европеец, който споменава оазиса, е английският пътешественик и египтолог сър Джон Гарднър Уилкинсън, който през 1835 г. пише, че е чул за „уадее Зерзоора“, място с палмови дървета и руини, разположено някъде в Голямото пясъчно море. Някой бедуин явно се е натъкнал на него, докато е търсел заблудена камила, макар че следващите му опити да открие отново оазиса не се увенчават с успех (тези два елемента — случайното откриване и неспособността оазисът да се намери отново — присъстват в почти всички разкази за Зерзура).

През XIX век научният интерес и към Сахара, и към мисълта за изгубения оазис нараства, особено след като немският изследовател Герхард Ролфс прави забележителното си пътуване през Голямото пясъчно море от 1874 г. Истинската „треска по Зерзура“ обаче завладява умовете в началото на XX век.