Пол Зюсман - Скритият оазис

Изгуби опора, докато вървеше по тънък крехък каменен ръб между две стълби, увисна за миг на предпазното въже, завинтено в скалата — сто метра зашеметяващо празно пространство зееше под него. Изкатери се някак върху ръба и стигна до следващата стълба. Едно от стъпалата се счупи и една треска се заби дълбоко в крака му, накара го да изкрещи в агония; кръвта шурна и потече под крачола на дънките му. Флин почти се предаде, беше убеден, че не може да се справи, че челюстите на долината ще се сключат около него, преди да е стигнал до върха и спасението. Въпреки това продължаваше да се изкачва, без да обръща внимание на болката, изтощението и световъртежа, изстискваше от себе си и последните сили, за да се катери. Долината оставаше все по-далече под него, вече не се виждаше от прахта от отломките, а ръбът на скалата се приближаваше все повече. Накрая, докато изминаваше последния участък от перваза, отчаянието даде път на надеждата. Над него имаше прав участък от пет стълби, който отвеждаше право до ръба.

Фрея и Саид бяха спрели на най-горната стълба и му викаха и ръкомахаха, насърчаваха го да продължи. Той също им махна, викна им да се разкарат от този ад, пое си дъх и започна последното изкачване.

Стените на долината вече бяха застрашително близо.

Флин изкачи първата от петте стълби — всеки мускул в тялото му сякаш крещеше в знак на протест, — после втората, после третата. Беше в средата на четвъртата, само на някакви си пет метра от върха, и през него премина вълна от адреналин, щом разбра, че е почти в безопасност. Окуражителните викове на Фрея вече се чуваха съвсем ясно.

И изведнъж през скалата премина изненадващ трус — най-силният досега. Флин обви стълбата с ръце, за да го изчака да премине, после отново се заизкачва — и в същия миг усети, че стълбата се залюлява, сякаш скалата се мъчи да го оттласне. Погледна нагоре и ужасен видя, че бронзовите клинове се измъкват от гнездата си и горната част на стълбата бавно се отделя от камъка. Отчаяно залази нагоре, но клиновете изскочиха съвсем. За един кратък и нереален миг всичко изглеждаше неподвижно и Флин имаше необичайното усещане, че участва в един от онези стари неми филми, където Харолд Лойд или Бъстър Кийтън правят антигравитационни каскади високо над земята. После, непоносимо бавно, върхът на стълбата описа дъга назад и надалече от стената. Флин полетя безпомощно в пространството, стиснал дървеното стъпало; над него звънтеше някакъв истеричен писък.

Досега Фрея би трябвало да е научила, че точно когато изглежда, че нещата са наред, винаги се случва нещо, за да покаже, че не са.

Веднага щом със Саид се прехвърлиха на ръба на скалата, тя се обърна и погледна надолу, за да види как напредва Флин. Долината се беше свила само до двайсетина метра, дъното й вече не се виждаше и не се различаваше нищо, освен пробляскващите брилянтни червени лъчи на Бенбена.

При други обстоятелства очите й щяха да са приковани от ужасната гледка. Сега обаче бяха приковани във Флин, който вече се катереше по предпоследната стълба.

— Давай! — закрещя Фрея. — Още съвсем мъничко! Ще се справиш!

Точно в този миг земята се разтресе и стълбата, по която се катереше Флин — боже, той беше толкова близо, само на няколко метра под ръба, — започна да се отделя от скалата. За няколко кратки, спиращи сърцето мига изглеждаше, че Флин все още може да стигне до горната, последната, и да се спаси. След това обаче клиновете изскочиха от стената като коркови тапи и Флин полетя назад.

— Не! — изпищя Фрея и затисна очите си с ръце. — О, боже, не!

Беше сломена, съсипана, не можеше да повярва, че след опасностите, през които бяха преминали, всичко трябва да свърши по този начин, на последното препятствие. Беше толкова объркана, че когато след секунди чу далечен вик: „Ей“, го отхвърли просто като трик на въображението, измама, причинена от шока. Едва когато викът се чу отново — по-настоятелен, проникващ през отекващия грохот на скалите, — а Саид изведнъж я хвана за рамото, тя осъзна, че викът не е в главата й и че незнайно как Флин е все още жив. Свали ръце от лицето си и погледна през ръба на пропастта.

— Флин! Флин!

Той беше точно под нея, на десетина метра, изглежда, невредим, вкопчил се в стълбата под падналата от скалата — тя сега висеше неподвижно до него като счупена ръка. Фрея веднага разбра как е станало — клиновете в горния край се бяха изскубали, но долните — или поне единият — някак си бяха останали забити в скалата, така че стълбата беше направила нещо като задно салто и беше увиснала до по-долната.