Пол Зюсман - Скритият оазис

„Защо винаги се провалям така? — мислеше си. — И защо винаги най-добрите хора плащат за грешките ми?“

Захир сякаш разбираше какво става в ума й, защото се обърна към нея.

— Всичко е наред, госпожице Фрея. — Гласът му звучеше на пресекулки и беше хриплив. — Ти си ми добър приятел.

— Съжалявам, Захир — изплака тя. — Ще те измъкнем. Обещавам ти, ще те измъкнем.

И отново започна да дърпа скалата. Не защото мислеше, че има шанс да я помръдне, а защото беше непоносимо да не прави нищо, просто да гледа как животът му бавно изтича от него пред очите й. Захир отново поклати глава, избута ръката й и промърмори нещо. Гласът му бе слаб, а шумът наоколо твърде силен, за да долови какво й казва, така че тя се наведе и доближи ухото си на косъм от кървавите му устни.

— Тя щастлива.

— Какво?

Ръката му се стегна около нейната.

— Тя щастлива — повтори той, гласът му се напрегна, сякаш търсеше неизползвани запаси от сила, за да бъде чут и разбран.

— Тя много щастлива.

— Кой, Захир? Кой е щастлив?

— Доктор Алекс — изстена той. — Доктор Алекс много щастлива.

„Той бълнува — помисли си тя, — плава в някакъв въображаем мрачен свят между живота и смъртта.“ Захир стисна ръката й по-силно, сякаш да й покаже, че не е така, че знае какво говори. За миг оазисът около тях стана тих и неподвижен, въпреки че тя не знаеше дали е така, или сетивата й са така съсредоточени върху Захир, че всичко друго остава далеч от съзнанието й.

— Не разбирам — призна тя. — Какво искаш да кажеш?

— В Дакла — изхриптя той, задържа погледа й и се опита да й обясни. — Ти питаше дали доктор Алекс щастлива. Когато дойде. Питаше дали тя щастлива?

Умът на Фрея се върна назад през цялата бъркотия от последните събития до онази първа сутрин в Дакла, преди да започне всичко това. Захир я бе поканил в дома си на чай, тя влезе в погрешната стая и намери снимката на Алекс на стената.

— Беше ли щастлива? — попита го сега. — До края. Беше ли щастлива сестра ми?

— Много щастлива — прошепна Захир, едва успяваше да говори. — Водехме я тук. В оазиса. Когато беше болна. С въже. Спускахме я долу, да види с очите си. Въпреки агонията, която навярно изпитваше, той се усмихна. — Тя много щастлива. Тя най-щастливият човек на света.

Умът на Фрея отново се върна назад, нещо я привлече — неясен спомен, някаква връзка, която трябваше да направи. Мислите забръмчаха в главата й и се разбъркаха, когато гласът на Алекс внезапно отекна в главата й така ясно и силно, като че ли сестра й стоеше до нея. Думите, написани до Фрея в последното писмо, което бе изпратила малко преди смъртта си:

„Спомняш ли си историята, която ни разказваше татко? Че луната всъщност била врата и че ако се изкачиш там и я отвориш, можеш да минеш през небето и да навлезеш в друг свят. Помниш ли как си мечтаехме за този таен свят — прекрасно вълшебно място, изпълнено с цветя и водопади, с говорещи птици? Не знам как да ти обясня, Фрея, но съвсем наскоро аз погледнах през тази врата и зърнах нещичко от другата страна; то е толкова вълшебно, колкото си го представяхме. По-вълшебно! Когато видиш този таен свят, не можеш да изпитваш друго, освен надежда. Някъде, сестричке, винаги има врата, а зад нея царува светлината, колкото и мрачен да ти се струва светът сега.“

И Фрея осъзна, че точно това е имала предвид Алекс — не някакъв абстрактен спомен от детството или споделена фантазия, а нещо истинско, нещо осезаемо: посещението си в оазиса със Захир. Последното й голямо пътуване. И докато болката от убийството на сестра й си оставаше все така силна, сега имаше и нещо друго — проблясък светлина. Защото Фрея знаеше колко щастлива е била Алекс да види това място, колко развълнувана е била, колко удовлетворена я е направило то в последните й дни. Както Алекс й бе споделила: „Когато видиш този таен свят, не можеш да чувстваш друго, освен надежда.“

— Благодаря, Захир, — плачеше тя, стискаше ръката и галеше челото му, дори не забеляза, че оглушителният рев на движещите се скали започва отново. — Благодаря ти, че си й помогнал. Благодаря ти за всичко.

Спря за миг, после продължи:

— Ти си един велик бедуин, като предшественика си Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда.

Изобщо нямаше представа как си спомни името, но усмивката му, едва различима под кървавата маска в долната част на лицето, се разшири. Той стисна пак ръката й; силата му намаляваше, очите му се замъгляваха. С последно усилие на волята измъкна ръка и започна да рови в наметалото си — бавно издърпваше плата изпод скалата, където беше джобът му. Порови вътре, извади нещо и го пъхна в ръката й.