Пол Зюсман - Скритият оазис

— Боже, Моли, ти си луда! Махай се от там!

Тя само се усмихна. Абсолютно спокойна, напълно умиротворена.

— Видя какво направи това с Осман! — извика той и замаха с ръце. — Хайде! Трябва да вървим!

Усмивката й стана по-широка.

— Кажи ми честно, Флин, приличам ли ти на Осман? — Тя разпери ръце, приличаше на фокусник, който подканва публиката да го разгледа, за да се увери, че въпреки че е бил срязан наполовина, все още е цял.

— Видя ли? Не ме боли. Не ми направи нищо.

Потупа тялото си с ръце, после се наведе напред и за ужас на Флин прегърна Бенбен и притисна буза о него. И наистина изобщо не пострада. Остана още миг така, за да докаже думите си, и отново се изправи.

— Няма да навреди на никого. Ние не искаме той да вреди, Флин. Това е инструмент — нито повече, нито по-малко. И като всеки друг инструмент, просто трябва да знаеш как да го използваш.

Протегна ръка и погали камъка. Пулсиращият звук се забави и успокои, все едно тя наистина можеше да го подчини на волята си. Флин гледаше невярващо.

— Той е наш приятел — измърка тя. — Точно както е бил приятел на древните египтяни. Как го наричаха те? Инер сеуестер-ен — правилно ли го произнасям? — Камъкът, който им е давал сила. А сега ще даде сила и на нас. Ето защо не е бил открит досега, защо се озовахме тук. Това е подарък, Флин. От самия бог.

Стените на сградата затрепериха, десеттонни каменни блокове се тресяха и подскачаха като направени от стиропор.

— Моля те, Моли, няма време! Трябва да излезем! Веднага!

— И това е само началото — продължи тя, без да обръща внимание на молбите му, гласът й беше спокоен и хладнокръвен, сякаш тя действаше в съвсем различна действителност от тази, в която беше Флин.

— Първият малък знак на силата му. Помисли какво ще направи за нас, когато наистина го освободим, какво ще ни помогне да постигнем.

— Моля те, Моли!

— Един нов свят, нов ред, край на беззаконието. Божието царство на земята. С Бенбена като обезпечение никъде няма да има злодеи!

Блоковете на тавана започнаха да се разместват, през прашните процепи се виждаше синьото небе.

— Ти можеш да бъдеш част от това, Флин — продължи Кирнан и протегна ръка към него, явно забравила, че преди малко бе заповядала да го екзекутират.

— Защо да не работиш с нас? Ти знаеш повече за камъка от всички, дори и от мене. Можеш да ни даваш съвети, да ни помогнеш да осъзнаем пълния му потенциал. Другите бяха слаби, но не и ти. Ела с нас. Помогни ни да изградим един нов свят. Какво ще кажеш, Флин? С нас ли си? Ще ни помогнеш ли?

— Ти си луда! — извика той и започна да отстъпва, очите му се мятаха от Кирнан към тавана и стените, които трепереха все по-силно, чупеха се като яйчени черупки.

— Това не е нещо, което да можеш да управляваш, Моли! Това е над тебе. Над всички нас!

Тя се засмя и му размаха пръст като учителка, която хока непослушен ученик.

— Ах, ти, невернико. О, колко малко вяра имаш! Наистина ли смяташ, че бог ни е дал нещо, което не можем да използваме? Не мога да го управлявам ли? Изглежда ли ти като нещо, което не мога да управлявам?

Тя разпери отново ръце и бавно ги положи върху Бенбена. За ужас на Флин пулсиращият звук спря, а цветовете в камъка избледняха и изчезнаха. Стените и таванът престанаха да треперят. Всичко се обви в зловещо спокойствие и тишина. Флин не можеше да повярва.

— Боже мой — промърмори той. — Как… Боже мой.

Кирнан сияеше.

— Нали ти казах? Той няма да ни даде нещо, което да не можем да използваме. И повярвай ми, ще го използваме със или без помощта ти.

Пое дъх, издиша и отметна глава, затвори очи и започна, все едно четеше от книга:

— Мълчи пред Господа. За деня, в който Бог е наблизо, Той е подготвил…

Прекъсна я оглушителен грохот и сградата рязко се разклати. В същия миг Бенбенът запулсира отново, звукът беше много по-остър отпреди, по-сърдит, като ръмжене на лъв. Вътрешността на камъка отново пламна от цветове, но сега имаше и сянка: яростно червена като от пещ, като че ли всичко, което е показал досега — въртящите се нюанси, ярките светлини, златният ореол — е било само встъпление и накрая Бенбенът разкрива истинската си природа.

Очите на Кирнан искряха, устата й бе разтегната в усмивка.

Ръцете й внезапно се сковаха, сякаш бе ударена от ток.

— Бягай! — извика Флин. — Махай се!

Тя, изглежда, не можеше да вдигне ръце от повърхността на камъка. Започна да трепери, очите й се разшириха, устата й беше отворена така, сякаш челюстта ще се счупи. Флин направи крачка напред в опит да й помогне, да я измъкне от стъкления куб, но изведнъж бузата й започна да пожълтява, после стана кафява като хартия, държана над свещ, петното се разширяваше и потъмняваше и внезапно избухна в пламъци.