Пол Зюсман - Скритият оазис

— Какво е това? — измърмори той и отново тръгна напред, после пак рязко спря, защото се случи нещо много любопитно: чу сух звук като шумолене на ръце, триещи се в дърво, и пред очите му тунелът бавно се изправи и зави в обратната посока. Той поклати глава. Сигурно си въобразяваше — беше уморен, в шок, току-що го бяха измамили с 50 милиона долара. Но тунелът се изви пак.

— Бутрос! — извика той. — Видя ли това? Мохамед?

Обърна се към колегите си, но сега пък зад него се бе появил завой — а със сигурност преди миг го нямаше.

— Романи! — прозвуча треперещият от ужас глас на Салах иззад завоя. — Тунелът е жив!

— Стига глупости? Как може да е жив?

Гласът на Гиргис бе гневен. Много гневен.

— Ами… извива се — извика Касри. — Стените се огъват!

— Как, по дяволите, може твърда скала…

Прекъсна го друг сух шумолящ звук — сега, когато го чуваше за трети път, той звучеше повече като приплъзване в прахта — и докато гледаше, Касри и Салах бавно се появиха и след това изчезнаха отново в коридора, който елегантно се люшна надясно; стените, подът и таванът сякаш се нагънаха и се изправиха, все едно не бяха от камък, а от нещо меко и еластично — кожа или… черво.

— Спрете го! — запищя Гиргис. — Спрете го веднага! Заповядвам ви да го спрете!

За миг сякаш някой чу заповедта му: всичко утихна, чуваше се само хриптящото дишане на Салах и далечен глух вик напред, сигурно на единия от близнаците. Минаха пет секунди. Десет. Гиргис започна да мисли, че каквито и геоложки сили да действат, вече някак са се успокоили и затихнали и те могат да продължат по пътя си… но коридорът отново бавно и вълнообразно се изви… и продължи да се движи въртеливо, и змиеподобно, първо в едната посока, а след това в другата… Криптоновите лампи се въртяха като пумпали, всичко се разми в калейдоскоп от светлина, тъмнина и навити на кълбета змии. Гиргис падна, изправи се, отново падна, запълзя, без да знае накъде, просто искаше да се махне. Тунелът се заизвива все по-силно, злобният съскащ звук изпълни пространството, плътна неприятна миризма на гниещо полусмляно месо запуши ноздрите му, задушаваше го.

— Помогнете ми! — изпищя Гиргис на колегите си, които изведнъж се появиха пред него: Касри паднал по очи, а Салах на четири крака, с увиснала от устата цигара. — В името на бога, помогнете ми!

И запълзя към тях, протегна умоляващо ръка. Салах и Касри също протегнаха ръце към него, само сантиметри не достигнаха на върховете на пръстите им да се докоснат. А после Гиргис с ужас видя как тунелът започва да се затваря около двамината като намръщена уста, стягаше телата им във все по-тясна скална ръкавица, притискаше ги, смазваше ги. Отначало те се бореха, размахваха ръце, пълзяха към него, но шахтата се стесняваше все по-безжалостно и накрая ги всмука като през сламка… ръката на Салах се виждаше още няколко секунди, пожълтелите му от никотина пръсти се свиха като нокти на граблива птица, после и те бяха погълнати и той изчезна. Тунелът се разтресе още веднъж и застина, съскащият звук стихна.

За миг Гиргис остана коленичил, безумно загледан в отвора с размер на анус, през който колегите му току-що бяха всмукани, трепереше и хленчеше. После взе с подскачаща ръка една паднала на пода криптонова лампа, изправи се на нестабилните си крака и се обърна. „Забрави за това — помисли си. — Забрави Салах и Касри. Успокой се, върви, излез от тази изоставена от бога дяволска дупка.“ Но тунелът се беше стеснил и напред и навярно беше направил с близнаците това, което току-що бе направил с Касри и Салах. Гиргис беше сам, хванат в капан, погребан в част от тунела, не по-голяма от микробус.

— Ей! — извика той немощно. — Има ли някой? Някой чува ли ме?

Гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше в тясната дупка, да не говорим да премине през стотиците метри твърда скала. Гиргис обаче не спираше да вика, а лампата в ръката му — единствената лампа — започна да отслабва, батерията й се изтощаваше. Сенките ставаха все по-плътни и по-застрашителни, събираха се около отслабващото сияние на криптоновата крушка като глутница вълци около лагерен огън.

— Моля ви! — скимтеше той. — Моля, помогнете ми. Ще платя. Аз съм богат. Много богат. Помогнете ми!

Започна да плаче, после да пищи, все едно виеше хиена, напразно удряше камъка с ръце, призоваваше бог, който и да е бог — християнски, мюсюлмански, древноегипетски, — да дойде на помощ, да го спаси в този час на нужда. Но всичко остана както си беше, тишината все така оглушителна, скалната клетка все така тясна. Накрая, изтощен, той се смъкна на пода и опря гръб на стената. Главата на огромна нарисувана змия беше надвесена над него, челюстите й зееха.