Пол Зюсман - Скритият оазис

Второто правило влизаше в сила сега, когато Бенбенът започна да тътне отново — този път без светлинни експлозии, което беше интересно, — а отвън долетя силен тътен, за който един от колегите му, след като изтича да погледне, съобщи, че е причинен от сближаване на стените на долината. Медоус беше наблюдавал много странни гадости, но не беше виждал нещо, което дори малко да прилича на това. Излезе да оцени ситуацията, после се върна в помещението и заповяда на всички да оставят това, с което се занимават, да се откажат от проекта и да спасяват живота си.

Никой не се възпротиви, дори Гиргис, макар че докато го изтикваха през вратата, се развика истерично:

— А парите? Искам си парите! Спазих своята част от сделката и си искам парите! Веднага, чуваш ли? Веднага!

Само Моли Кирнан отказа да напусне. Остана, където беше, пред изолирания със стъкло куб, безразлична към паническата евакуация зад себе си, взираше се в бумтящата и тътнеща скала, обхваната отново от въртящите се в спирала цветове. Оттенъците им бяха по-богати и по-дълбоки отпреди — най-ярките, екзотични и хипнотизиращи цветове, които бе виждала, като че ли скалата беше прозорец към по-възвишени и по-добри светове.

— Госпожо Кирнан, трябва да вървим! — извика Медоус, махаше й яростно от входа на помещението, краката му го водеха през вратата, сякаш се движеха независимо от останалата част на тялото му. — Моля ви! Трябва да вървим. Това нещо е неуправляемо!

Тя презрително махна с ръка, дори не се обърна.

— Хайде, махайте се! Бягайте вкъщи при мама! Мишки! Всички сте такива! Мишки и червеи! Тук няма място за вас!

— Гопожо Кирнан…

— Това е времето на силните. На вярващите. На истински вярващите! Нашето време! Божието време! Хайде, махай се! Ние ще го вземем от тук! Ние ще вземем света от тук!

Очите й пламтяха. Тя още веднъж махна с презрение, сякаш отхвърляше уличен търговец, който се опитва да й продаде глупава дреболийка. Медоус безпомощно поклати глава, обърна се и побягна. Гласът на Кирнан ехтеше зад него, чуваше се дори през тътена на Бенбена и трошенето на стените на долината — писклив, еуфоричен, тържествуващ:

— Виж го, Чарли! О, само го погледни, скъпи! Виж силата му! Ние ще ги смажем! Злодеите, нечестивците! Ще смажем тези мръсни животни, ще ги стрием на прах! О, просто го погледни!

— Ти си знаел, нали? През цялото време. Знаел си къде е оазисът. Бил си тук и преди.

Флин тичаше зад Захир, опитваше се да го настигне.

Египтянинът ги водеше по церемониалния път към горната част на долината. Фрея и Саид ги следваха, земята под тях се надигаше и изкорубваше, скалите от двете им страни пълзяха неумолимо една към друга като затварящо се менгеме. Въздухът се изпълваше със задушаващ прах, статуите и зидарията трепереха и се люлееха. Шумът беше оглушителен.

— Кога? — попита Флин, като едновременно се бореше за въздух и се опитваше да надвика тътена. — Кога го намери?

— Не аз — извика Захир през рамо. — Мой прародител, Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда. Той познава цяла пустиня, всяка дюна, всяка песъчинка. Той намерил оазис. Преди шестстотин години.

— Семейството ви знае за уехат от шестстотин години!?

— Предаваме едно поколение ал-Рашайда на друго: баща — син, баща — син. Не казва на никой.

— Но защо, за бога? Защо го пазите в тайна?

Захир спря и го изгледа.

— Ние бедуини — извика високо. — Ние разбираме оазис, уважаваме. Идваме, пием вода, нощуваме, нищо повече. Не пипа нищо, не взема нищо, не разваля нищо. Други хора… те не разбират. Оазис мощен.

Египтянинът махна с ръка наоколо.

— Опасен, ако не уважаваш. Като всичко в пустиня. Не безопасно други хора идват тук. Лоши неща се случат. Оазис накаже. Сега тръгваме. Няма време.

Отново затичаха. Стигнаха първото стъпало на стълбата, която се изкачваше към храмовия комплекс, и Захир зави надясно и ги поведе по пътека около скалната площадка, на която се издигаше храмът. Беше тясна, задръстена с корени и нападала зидария, така че забавиха ход.

— А самолетът? — извика Флин. — Знаел си и за самолета, нали?

— Разбира се, че знам за самолет. Намерихме го четири, не, пет седмици след катастрофа. Знаем, че един човек жив, защото той копае гроб, търсихме го, но не го намерихме. След това идвали много пъти, гледали, пазили.

— Но ти беше част от Пясъчния огън! Помагаше на Алекс да търси оазиса!

Захир му хвърли поглед, чийто смисъл му беше ясен и без думи: „Можех да й помогна да го търси, но със сигурност не и да го намери.“