Пол Зюсман - Скритият оазис

— Захир, ти ми спаси живота. По дяволите! Аз трябва да ти благодаря, а не да ти прощавам! Боже, бедуини…

И завъртя ръка до главата си в знак, че е луд. Захир се намръщи, опитваше се да отгатне дали жестът й е закачка, или обида, после сметна, че е първото, кимна и нещо като намек за усмивка, само кратко потрепване, се появи в крайчето на устните му.

— Всичко наред сега, госпожице Фрея? — попита той, приближи се и побутна един от труповете с крак. — Ти в безопасност. И двамата в безопасност. Няма опасност. Всичко наред.

Любопитното беше, че почти същите думи бе използвал и Флин след атаката на стършелите в самолета. Сега, както и тогава, тя усети прилив на облекчение, помисли си, че може би, просто може би, нещата са се обърнали в тяхна полза и че ще се измъкнат живи от тук.

Но както и тогава, това се оказа само отсрочка. Защото дълбокият пулсиращ звук изведнъж започна отново — бум, бум, бум. Отекваше из долината, караше скалите и дърветата да треперят, повтаряше се по-бързо отпреди, все едно това, което го причиняваше, се беше презаредило и сега искаше да навакса загубеното време.

Четиримата се огледаха тревожно. Земята под краката им сякаш подскачаше с всеки тътен, вибрациите бяха толкова силни, че за миг на Фрея й се стори, че звукът кара стените на долината не само да треперят, а и да се движат, да се приближават една към друга. Поклати глава, убедена, че си въобразява, че това е оптична илюзия. Но колкото повече гледаше, толкова повече се убеждаваше, че стените се движат — бавно, като голяма затваряща се книга. Геологичните процеси, които обикновено траят епохи, сега протичаха за секунди. Ниският смилащ звук на скала, триеща се о друга скала, се засилваше заедно с бумтящия тътен, докато не заглуши и Бенбена.

— Виждате ли това? — попита тя и посочи скалите вляво и вдясно.

Флин със сигурност го беше видял, защото вече тичаше към гранитната ръка; Захир и брат му хукнаха след него. Тримата се изкачиха на камъка, за да огледат по-добре.

— Какво е това? — изкрещя Фрея. — Какво става?

Флин беше засенчил очи и въртеше глава.

— Челюстите на Собек — измърмори той, след това повтори по-силно: — Челюстите на Собек! Боже мой, точно това се казва в проклятието! Злодеите ще бъдат смлени в челюстите на Собек! Оазисът се затваря като устата на крокодил. Ето какво означавало. Вижте! Вижте как се приближават!

Тя наистина виждаше, дори от ниското място, на което беше застанала. Оазисът — тесен в единия край, широк в другия, самите скали, оформящи гигантско V — наистина пораждаше впечатлението за огромна крокодилска паст; и сега двете челюсти постепенно се затваряха, като трошаха всичко помежду си. Скали и дървета се затъркаляха надолу по стените сред облаци прах и потоци чакъл.

— Но това е невъзможно! — извика Фрея. — Как са накарали долината да се затваря? Невъзможно е!

— Всичко тук е напълно невъзможно! — крещеше Флин и размахваше ръце. — Всичко, отначало докрай! Но това няма значение! То се случва, а ние трябва да се измъкнем. Трябва да се измъкнем веднага!

Скочи долу и Захир и брат му го последваха. Въпреки че лицата им бяха безизразни както винаги, тревогата в очите им личеше съвсем ясно. Флин хвана ръката на Фрея и тръгна към края на оазиса, към тунела. Захир обаче го дръпна за рамото.

— Не този път. Долу много хора. Минем по друг път. Качим се, както слезли. Както винаги.

И затича към храма, като им махаше да вървят след него.

— Тръгвайте! Няма време!

— Бил си тук и преди?! — попита Флин и се втурна след него. — Това ли каза? Че си бил тук и преди?

Но гласът му се загуби в рева и трясъка на трошащите се скали. Облаци прах се вдигаха от двете страни на долината, все едно оазисът гореше.

Върнън Медоус — доктор Върнън Медоус, бакалавър, магистър и доктор по физика, член на Асоциацията по физика и на Физическия институт, водещ инженер по електроника — работеше в областта на изследвания на американската отбрана, често наричана „езотерична предна линия“, вече почти четиридесет години и бе минал през всичко, от квантовата телепортация до програмите за атмосферни смущения, от невидимите щитове до бойните глави с изомери от антиматерия. И през цялото време, независимо в какви проекти бе участвал, независимо в коя част на света беше работил — а не бяха много кътчетата на света, които не беше посетил в работата по мисията да разшири външните граници на оръжейната технология, — две основни правила винаги го държаха в добра кондиция: остани спокоен и контролирай ситуацията, колкото и необичайна да е, а когато не можеш да си спокоен и да я контролираш, бързо изчезвай.