Пол Зюсман - Скритият оазис

— Казах им, че съм Червен дявол.

— Какво?!

— Дълга история. Дай сега просто да се измъкнем от тук. Хайде!

Слязоха от площадката и хукнаха през дърветата, подхлъзваха се и се препъваха. Тътенът вече се чуваше на равни интервали и като че ли самата земя трепереше.

— Нямаше ли нещо за крокодил? И за змия?

— Двете проклятия — отвърна Флин и прескочи гигантски корен, израснал на пътеката. — Нека злодеите да бъдат смачкани в челюстите на Собек и погълнати в корема на змията Апеп.

— Което означава?

— Нямам представа. Хайде!

Продължиха надолу. От двете им страни се редяха сфинксове и обелиски, долината постепенно се стесняваше. Пулсирането на Бенбена беше така всепоглъщащо, че птичите песни, които преди се носеха отвсякъде, сега не се чуваха, не се чуваше и бръмченето на мухи и други насекоми. Фрея се огледа, но освен няколко лешояда, които кръжаха високо в небето, долината изглеждаше пуста и необитаема. И Флин го беше забелязал, защото забави ход, после спря и заразглежда дърветата и скалите, поклати глава и побягна отново, подтикваше я да тича по-бързо отпреди; липсата на птиците за него бе по-страшна от тътена на скалите.

— Изглежда, всички хора на Моли също са си отишли. — Фрея тичаше след него и сегиз-тогиз хвърляше поглед към храсталаците вляво и вдясно. Надеждата й, че могат да стигнат до тунела и да излязат от оазиса, без да ги пресрещнат, нарастваше. — Сигурно всички са…

Флин рязко спря. Гигантска палма се извисяваше от едната им страна, огромна гранитна ръка — от другата. А точно пред тях стоеше мъж с бронирана жилетка, военна униформа с пясъчен цвят и автомат. Още един излезе иззад палмата, и той с насочен автомат.

Флин стисна ръката на Фрея. За пръв път не знаеше какво да каже.

Нов тътен разтърси долината.

Моли Кирнан от малка обичаше фойерверките, още от ежегодните паради за Четвърти юли в родния й град Норт Плат, щата Небраска. Тогава цялото семейство излизаше на верандата и всички гледаха удивени искрящите цветни фойерверки, осветяващи нощното небе над района на панаира в покрайнините на града. Оттогава беше виждала по-големи и по-зрелищни илюминации — на тукашния национален празник при египетските пирамиди те винаги бяха изключителни, — но никога не беше виждала нещо, което дори малко да прилича на сцената във вътрешността на стъкления куб.

Всеки път, когато от Бенбена прозвучаваше дълбок плътен тътен — а те ставаха все по-чести през последните двайсет минути, — той се придружаваше от блестящ взрив светлини. Ставаха все по-ярки и Медоус настоя въпреки защитните стени на куба всички да си сложат и противорадиационни очила. В камъка започнаха да се появяват цветове, първо слаби, едва забележими, мигащи тънки лъчи в червено и синьо, зелено и сребристо; лумваха за миг в тъмната скална маса и почти веднага изчезваха. Пулсирането зачестяваше, а светлината мигаше все по-ослепително, цветовете ставаха по-ярки, тънките лъчи се превърнаха в ивици, а ивиците във водовъртежи, цялата скала гореше в брилянтен калейдоскоп от цветове, гъста мъгла излизаше от повърхността й и обгръщаше всичко в златен воал.

— Красиво е! — извика Кирнан и плесна с ръце от удоволствие. — О, господи, това е най-хубавото нещо, което съм виждала! Не е ли така? Най-хубавото нещо!

Никой не отговори, всички гледаха в нямо учудване засилващите се фойерверки; мониторите и принтерите не работеха, компютърните екрани бяха празни, електричеството примигна и угасна.

— Не е ли опасно? — Гиргис както винаги си оставаше предпазлив. Лъскавата гумена маска придържаше опънатата му назад коса, тънката му уста без устни го правеше да прилича на влечуго повече от всякога. — Сигурни ли сте, че сме в безопасност? Не искам да свърша живота си така!

Имаше предвид Осман — по-точно онова, което допреди малко беше Осман. От египтолога не бе останало много — всеки следващ взрив от светлина отнемаше по малко от тялото му, смаляваше го слой по слой като глава лук и накрая всичко, което остана от него, бяха деформирани бели кости в подножието на Бенбена, сюрреалистично заплетени в обувките, чорапите, бельото и очилата му.

— Напълно безопасно е, господин Гиргис — увери го Медоус. — Както вече ви казах, стъклената мембрана е непроницаема. Каквото и да става в зоната за наблюдение, то ще си остане там. Няма да излезе нищо, което ние не искаме да излезе.

Но промените в камъка продължаваха да се ускоряват и да набират сили, тътенът ехтеше все по-начесто, светлинните залпове ставаха все по-ярки. Дори Медоус изглеждаше несигурен, крачеше насам-натам, чешеше плешивата си глава, говореше тихо и тревожно с колегите си в бели престилки, всички се чудеха докъде ще стигне това и дали не са подценили силите, с което си имаха работа.