Пол Зюсман - Скритият оазис

— Да се махаме от тук — изръмжа Флин и повлече Фрея към вратата. Зад тях гласът на Кирнан проехтя в тъмнината:

— Видяхте ли на какво е способен! О, свети боже, това е чудо! Възхитително чудо! Смирете се пред могъщата божия ръка! Благодаря ти, господи, благодаря!

Фрея се бореше с неудържимото си желание да повърне. Вече не я беше грижа какво ще стане с Гиргис и останалите, не мислеше дори как да отмъсти за убийството на сестра си. Искаше единствено да се измъкне.

Не поеха по пътя през храма, а излязоха от двора през една странична врата и тръгнаха през истински лабиринт от коридори, галерии и колонади в опит да заобиколят гардовете с бронирани жилетки пред главния вход на сградата.

Пътят им ги изведе във втория от гигантските вътрешни дворове, онзи с множеството обелиски. Спряха да си поемат дъх, ослушаха се, за да се уверят, че не ги преследват, и хукнаха отново.

Тъкмо бяха стигнали портала към първия двор, когато резонантният ритъм отново проехтя зад тях. Като че ли целият комплекс се разтресе.

— Трябва да се махнем от оазиса! — извика Флин. — Каквото и да става, това е само началото. Трябва да бягаме!

— Защо? Какво ще стане според теб? — извика и Фрея, докато се мъчеше да тича в крак с него.

— Не знам, но ако съдя по това, което видяхме току-що, мисля, че няма да е красива картинка. Пък и не забравяй, че видяхме само първото от проклятията, отправени към злосторниците.

Преди трийсет минути Фрея би отхвърлила последните му думи с присмех. След случилото се с Осман в куба обаче ги възприе съвсем сериозно.

— Хайде! — подкани я той. — Не бива да се бавим!

Стигнаха до първия портал и Фрея попита:

— Ами ако има още пазачи? От ония със слънчевите очила?

— Ще му мислим, ако има. Давай сега да бягаме! — И я дръпна под арката.

Нещо помръдна в сенките и набит мускулест мъж излезе от една ниша в стената, заби юмрук с тежък пръстен в лицето на англичанина и го повали на плочника. Абсолютно еднакъв мъж изскочи от ниша в отсрещната стена, блъсна Фрея и я запрати до Флин.

— Здрасти, инглийш — каза груб глас. — Отиваш вкъщи?

— Отиваш в гроб — каза друг, но инак съвсем същият глас.

Последва смях и груби ръце ги изправиха на крака.

В момента, в който в помещението отново светна и видяха, че Фрея и Флин ги няма, Гиргис прати близнаците след тях, което беше жалко, защото след два дни безделие нещата най-после започнаха да стават интересни — Осман стана на барбекю и това беше най-смешното, което бяха виждали през живота си, адски весело. Но Гиргис беше шефът, поне за момента, така че те тръгнаха, минаха по прекия път през храма, за да стигнат до първия портал преди бегълците и да заемат позиция — щяха да се нахвърлят върху тях веднага щом ги видят и да ступат хубаво надутия англичанин…

Щом обаче ги вдигнаха да станат, англичанинът избърса кръвта от брадичката си и заобяснява нещо, първо на родния си тъп език, а после на арабски — някакви глупости за надписи и проклятия. Те го фраснаха няколко пъти и го завлякоха заедно с момичето в първия двор. Накараха ги да коленичат рамо до рамо, докато обсъдят как най-добре да ги довършат. С куршум в главата? Да им прережат гърлата? Да ги пребият до смърт? Това беше последната им работа, преди да се оттеглят от занаята, така че искаха да се уверят, че са я свършили добре, за да напуснат Гиргис с достойнство.

— Предлагам да ги сложим при Осман — каза този с разкъсаното ухо.

— Няма да ни позволят — отвърна брат му, явно разочарован от това. — Не искат вратата да се отваря. Понеже отвътре излизат разни неща. Идеята ти е не е лоша обаче.

Отекна още един тъп удар, земята под краката им сякаш потрепна и се разлюля. Бароди, или каквото там беше тъпото му име, размаха ръце и отново заломоти за проклятия и сили, които не могат да бъдат контролирани. Те го ритнаха в топките и той падна и запъшка. Момичето изпищя и им размаха юмрук, така че й зашиха два шамара. Глупава грозна свиня! И кльощава на всичкото отгоре.

Отдръпнаха се на няколко крачки и подновиха дискусията си.

— Трябва да ми повярвате — изхриптя англичанинът и се надигна, помогна и на момичето. — Това е само началото. Трябва да се махнем от оазиса. Можете да правите каквото си искате, когато се измъкнем, но ако останем тук, сме загубени. Разбирате ли какво ви говоря? Ще умрем, всички. Вие също.

Те не му обръщаха внимание, но той настояваше и накрая те решиха, че куршум в главата сигурно ще е най-добре. В крайна сметка дори и само защото щеше да е най-бързият начин да го накарат да млъкне. И като взеха решението, се отдръпнаха няколко крачки и извадиха глоковете. Англичанинът прегърна момичето и го придърпа към себе си, без да спира да плещи обаче.