Пол Зюсман - Скритият оазис

— Време е да тръгваме — прошепна Флин и задърпа Фрея през помещението. На вратата погледнаха назад да се уверят, че никой не ги е видял, и тъкмо да побягнат, един от хората с бели престилки, къдрокос млад мъж, който — въпреки всеобщото объркване — все още стоеше надвесен над монитора си близо до вратата, изведнъж вдигна ръка и извика:

— Хей, вижте!

Не самите думи накараха Фрея и Флин да спрат и въпреки намеренията си да се върнат в помещението, а настоятелният тон, с който бяха казани.

— Вижте само! — повтори къдрокосият и плесна и с ръце, за да привлече внимание.

На екрана редица вертикални линии се спускаха и повдигаха като клапи на тромпет.

Пререканията продължаваха, така че гласът на човека се загуби сред виковете и му се наложи да извика трети път, преди гюрултията да утихне и всички да погледнат към него.

— Нещо става — съобщи той. — Вижте.

Всички наобиколиха екрана. Дори Флин и Фрея се отказаха от опита си да избягат, тъй като и те искаха да видят какво става.

— Какво е това? — попита Гиргис, взрян във все по-бързото движение на линиите. — Какво означава?

Линиите подскачаха нагоре-надолу, стигаха чак до горния край на монитора, после се смъкваха и се сплескваха на дъното.

— Електромагнитна дейност — промърмори Медоус. — Голяма електромагнитна дейност.

— Откъде идва? От камъка? — Това беше гласът на Кирнан.

— Това е невъзможно — измънка Медоус. — Наблюдаваме го вече два часа и нямаше нищо… Не е въз…

Извъртя се и тръгна към стъкления куб, останалите го последваха. Флин и Фрея останаха по-близо до вратата, но никой не им обръщаше внимание — всички погледи бяха приковани в Бенбена. Осман все още беше вътре, сложил едната си ръка покровителствено върху него, като върху детска главица. В краката му бяха пръснати свалените от хората със защитни костюми кабели и електроди. Бенбенът си беше същият: тумбесто парче зърнест сиво-черен камък.

— Харкън? — повика Медоус.

— Надхвърля всички граници, сър — докладва къдравият сътрудник. — Никога не съм виждал…

— Имам увеличение в алфа-, бета-, дори в гама-лъчите — съобщи друг учен. — Чувствително увеличение.

Докато Медоус забърза да погледне новите резултати, една жена от отсрещния край на залата също се обади — съобщи нещо за непоследователна йонизация, — което го принуди да се отклони, за да погледне и нейния екран. Отвсякъде долитаха гласове. Развълнувано и настоятелно, всички съобщаваха, че също имат неочаквани показания, употребяваха напълно непознати на Фрея думи и изрази. Медоус притичваше от един екран към друг, клатеше глава и повтаряше: „Не е възможно, не е възможно.“ Принтерът, който мълчеше от няколко минути, отново затрака, дори по-бясно отпреди — почна да бълва безкраен поток хартия. Електронните звуци се върнаха с пълна сила и изпълниха помещението със симфония от пращене и бипкане. По мониторите се въртеше калейдоскоп от променящи се картини.

— Какво става? — изкрещя Гиргис.

Медоус не го и погледна. Притича до стъкления куб и нареди на Осман веднага да излезе. Египтянинът не помръдна, стоеше загледан в камъка като прикован, изражението му беше объркано и апатично. Медоус повтори заповедта си, после я потрети с все по-настоятелен глас. Накрая разпери безпомощно ръце и даде знак на свой колега, който пък натисна бутона пред себе си. Херметичните врати изсъскаха, затвориха се и Осман остана запечатан вътре.

— Съжалявам, че бях принуден да го направя, госпожо Кирнан — започна Медоус, — но не мога да рискувам.

— Майната му — спря го Гиргис. — Какво е нашето положение? Застрашава ли ни нещо? В безопасност ли сме тук?

Медоус го погледна стреснат от безчовечието му, после плесна куба с длан.

— Това е десетсантиметрово многолистно и подсилено с въглеродна нанонишка оловно стъкло. С други думи, от там не излиза нищо, което не бихме искали да излезе. И за да отговоря на въпроса ви — да, в пълна безопасност сме. За съжаление, не мога да твърдя същото за колегата ви вътре.

Осман беше започнал да се клати напред-назад, без да пуска камъка. Мърмореше неразбрано, а от погледа му личеше, че е изпаднал в нещо като ступор и почти не съзнава какво става около него.

— Какво му става, по дяволите? — попита набитият. — Пиян ли е?

Никой не му отговори, всички просто гледаха как Осман продължава да се клати, а с другата си ръка се опитва да дръпне ципа на противорадиационното си облекло.

— Ана харран. — Гласът му се чуваше през интеркома, отпаднал и объркан. — Ана ейеан.