Пол Зюсман - Скритият оазис

Кирнан само го изгледа смразяващо и продължи към храма. Един човек с бяла болнична престилка и нещо като хирургическа шапка излезе да ги посрещне, прошепна нещо на Кирнан и ги поведе навътре. Минаха през редица зали, всяка от които, помисли си Фрея, беше толкова голяма, колкото вътрешността на храма в Абидос. Някои бяха запълнени от стълбове във формата на папируси, други бяха празни, но стените им бяха украсени с ефектни многоцветни барелефи. В една бяха проникнали огромни дървесни корени, друга беше пълна с редици алабастрови маси, върху които бяха наредени хиляди и хиляди глинени обелиски, също като онези, които Фрея беше видяла в раницата на Руди Шмит и в кайроския музей.

— Господи, в сравнение с това Карнак изглежда като селска хижа — удивено възкликна Флин.

Навлизаха по-навътре в сградата — единствените звуци бяха от стъпките им — и накрая излязоха в двор, който навярно се намираше в самия център на храмовия комплекс. Беше уединено пространство, по-малко от дворовете в предната част на храма, с пълно с лотоси езеро в средата и гигантски евкалипт, който бе разместил плочника при лявата стена. От другата страна имаше ниска каменна постройка, семпла и неукрасена, изградена от грубо изсечени неравни блокове, които бяха изцяло в разрез с внушителната архитектура на комплекса. Фрея някак си усети, че тя е много по-стара и по-примитивна от всичко наоколо; че навярно стои на това място от незапомнени времена, далеч преди дори основите на съседните сгради да са били положени.

— Пер Бенбен — каза Флин. — Къщата на Бенбен.

Явно беше развълнуван, но Фрея долови в гласа му и някаква тревога.

Заобиколиха езерото и спряха пред ниската врата на постройката. Беше преградена с тръстикова завеса, изпод която излизаше сноп преплетени кабели — водеха към близкия ъгъл на двора, където бръмчеше цял ред генератори. Човекът с болничната престилка дръпна завесата и се видя къс коридор с преграден от друга завеса край. Отново прошепна нещо на Кирнан, после махна на всички да влизат.

— Каквото и да стане, стой до мене и прави, каквото правя аз — прошепна Флин на Фрея, докато близнаците ги побутваха в гърба. — И не докосвай нищо.

Сграбчи ръката й и двамата се наведоха и минаха под двете завеси. Озоваха се под лъчите на неоново осветление; бученето на генераторите в двора отстъпи пред бипкането на електронно оборудване.

Фрея беше виждала множество необичайни гледки през живота си — и много от тях през последните няколко дена, — но нищо не можеше да се сравни със сцената, която я посрещна сега.

Намираха се в голямо квадратно помещение, съвсем просто, с под от утъпкана пръст и стени и таван от гол камък — пълна противоположност на богато украсените зали, през които току-що бяха минали; повече приличаше на естествена пещера, отколкото на човешко дело. Четири големи халогенни лампи къпеха пространството с ярка студена светлина, десетина мъже и жени, облечени по един и същи начин — с бели болнични престилки и с хирургически маски, — се бяха навели над множество монитори, от които долиташе свирене и бипкане; на екраните се виждаха колони цифри и въртящи се триизмерни графики на предмети със странна геометрична форма.

Фрея възприе всичко това за секунди, преди вниманието й да се насочи към най-неправдоподобния елемент от всичко, който обаче явно беше фокусът на нещата, които ставаха тук, в самия център на храма. В средата стоеше тежък, подобен на резервоар куб от стъкло с цвят на кехлибар. От едната му страна влизаше кръгла вентилационна тръба, а от другата имаше двойна херметизираща се врата. В куба, на голяма дървена шейна, беше поставен предмет с неопределена форма, увит в дебело ленено платно. Двама мъже с пълно противорадиационно облекло го ръчкаха с нещо като остени — от тях навярно се предаваха данните, които излизаха на мониторите отвън, — а трети, също със защитно облекло, беше коленичил с гръб към тях и изучаваше шейната.

Цялата картина изглеждаше толкова нереална, така сбъркана, призрачна и не на място, подобна повече на филм, отколкото на истинския живот, че първата, съвсем несвързана мисъл на Фрея беше: „Сигурно сънувам. Сънувам още от самото начало и всъщност съм дълбоко заспала в апартамента си в Сан Франциско, уютно и сигурно ми е, а сестра ми е жива и здрава.“ За един възторжен миг мисълта се задържа — „Това изобщо не се случва — изпищя Фрея на себе си. — Алекс не е мъртва, аз не съм в храма на някакъв загубен оазис, няма никакъв камък със свръхестествени сили!“, — но се изпари почти веднага, когато Фрея усети ръката на Флин да я хваща още по-силно. Това наистина се случваше, осъзна тя. Тя беше в храма на изгубения оазис и въпреки че все още й беше трудно да възприеме цялата история около Бенбена, всички останали в залата явно гледаха на нея съвсем сериозно.