Пол Зюсман - Скритият оазис

Тя сви рамене.

— Нищо няма да правя.

— Как така нищо?!

— Просто така. Ще си го оставим тук.

Вдигна уморено ръце и разтри слепоочията си.

— Моля те, Моли, не ме разигравай повече.

— Не те разигравам, Флин. Оставяме контейнерите точно където са сега, без да ги пипаме.

— Похабяваш двайсет и три години и един бог знае колко милиона долара за търсене в Западната пустиня, убиваш приятеля ми, почти убиваш мене и Фрея, а сега — след като си открила онова, което търсиш — просто го оставяш тук!?

Тя само кимна.

— Какво означава всичко това, по дяволите? — избухна той и ръцете му се свиха в юмруци; притеснението и смущението от последните два часа изскочиха от него като гейзер. — Двайсет и три години търсене, а сега просто го оставяш тук! Петдесет килограма обогатен уран от най-висока проба — и ти го оставяш!?

Тя го изгледа, явно необезпокоена от избухването му. Спогледаха се още веднъж с Гиргис.

— Уран няма, Флин.

— Какво?! Какво каза?

— Уран няма — повтори тя. — И никога не е имало.

Той просто стоеше и се пулеше.

— Леонид Канунин, руснакът, който движеше нещата от тяхната страна, успя да ни преметне — получи си петдесетте милиона долара срещу осем контейнера със стоманени сачми от лагери. Човек от неговата организация ни съобщи за това два дни след катастрофата на самолета.

— Срещнахме се с Канунин на приятелска вечеря. — Гиргис се засмя гърлено. — За съжаление той, изглежда, не хареса менюто.

Измърмори нещо на другарите си и те също се разкиснаха.

— Оценявам загрижеността ти, Флин — продължи Кирнан, — но дори Ал Кайда или някоя подобна група да попадне на самолета — което, като се имат предвид мъките, с които го открихме ние, е много малко вероятно… — тя се усмихна, — не мисля, че американската военна машина ще се разтревожи особено от някой, който хвърля по нея шепи миниатюрни метални топченца.

Флин беше блед като платно, ръцете му висяха без помощно. Като че ли се беше състарил с поне десет години само за няколко минути.

— Не ми ли вярваш? — Моли стана и посочи вратата на самолета. — Ами провери сам.

Той мина покрай нея, качи се в АН-а и се върна с един от металните контейнери. Отви капака и го наведе — посипаха се метални сачми.

— Но защо — промърмори той замаяно, като че ли го бяха ударили по главата. — Защо трябваше двайсет и три години да търсите пратка уран, която не съществува?

— Но ние не търсехме нея. — На Кирнан явно й допадаше словесната игра на котка и мишка. — Това не е заради урана. И никога не е било.

— Тогава за какво е, по дяволите?

Тя се усмихна, отиде до Гиргис и застана до него.

— Заради Бенбена, Флин.

Той я гледаше невярващо.

— Това търсим толкова години, още откакто прихванахме последното съобщение на Руди Шмит и разбрахме, че самолетът се е озовал в Скрития оазис. Уранът винаги е бил само нещо като добавка за пред хората. Интересува ни Бенбенът и винаги ни е интересувал само той.

Гласът й беше тих, почти прелъстителен.

— Какво ни казва старата плочка от Ермитажа? „Оръжие във формата на камък. И с това оръжие враговете на Египет от Севера ще бъдат унищожени, от Юга също ще бъдат унищожени, а от Изтока и Запада ще бъдат стъпкани в прахта. Египетският цар ще управлява, без някой да се опълчи срещу него или някога да го победи. Защото в ръката му е жезълът на боговете.“

Вдигна уоки-токито над главата си, като че ли беше жезъл. Сияеше и тържествуваше.

— И да ти кажа, Флин, ако това нещо е поне наполовина толкова мощно, колкото твърдят източниците, по света няма да остане нито един злосторник, който да посмее да се опълчи срещу нас. Нито иранец, нито руснак, нито китаец. Да не говорим за ония марионетки в Африка и Южна Америка. Никой. Ще имаме абсолютната власт, абсолютна сигурност, нов световен ред. Истински световен ред, редът на Бога! И като сравних това с двайсет и три годишното търсене и комисионата от петдесет милиона, цената определено не изглежда висока. Съгласен ли си?

Флин пристъпи към нея и отвори уста. Преди да заговори обаче, тишината се разкъса от дрезгав смях.

— Камък! Някакъв идиотски камък!?

Беше Фрея. До този момент бе стояла мълчаливо до Флин и само ги беше слушала. Беше не по-малко стресната, не по-малко изумена от него. От време на време ахваше или възкликваше, но общо взето гледаше да не бие на очи. Явно обаче вече не можеше да се сдържа.

— Убила си сестра ми заради един тъп камък!? — крещеше тя пискливо; явно беше на прага на истерията. — И се канеше да ми отрежеш ръката заради някаква си легенда? Ти си луда! Ти си изкукала тъпа идиотка…