Пол Зюсман - Скритият оазис

— И нека отговоря на въпроса отпреди малко — продължи тя, докато минаваше между тях, за да погледне в самолета. — Поддържахме сателитно наблюдение на майкролайта още откакто излетяхте. Надзорната група продължи да ви наблюдава през нощта, а ние си направихме лагер на четиридесет километра от тук; затова успяхме да дойдем така бързо. О, господи! — Беше видяла мумифицирания труп и лицето й показваше колко е отвратена.

Флин все още се опитваше да осмисли ситуацията.

— Май съм изпуснал някоя от подробностите, нали? — попита накрая.

— Моля?

Кирнан извърна глава и го погледна.

— Явно пропускам нещо, Моли. Кого имаш предвид под „ние“?

— Мислех си, че е очевидно.

— Не толкова — отсече той рязко. — Изобщо не е очевидно. Защо не ми помогнеш? Кои сме „ние“?

— Аз и Романи, естествено.

Говореше като майка, която обяснява нещо на особено несхватливо дете.

— Значи работиш за Гиргис? — Флин я гледаше изумен, не можеше да повярва.

— Е, ако се направи равносметка, бих казала, че по-скоро господин Гиргис работи за нас, макар че както при всички контакти, в течение на годините…

— В течение на годините! Какви ги дрънкаш, по дяволите? Колко време продължава всичко това?

— Какво искаш — да ти дам точните дати ли?

Флин се напрегна, вдигна ръка и насочи пръст към Кирнан.

— Не се будалкай с мене, Моли. Това лайно, този сводник и наркотрафикант, преряза гърлото на мой приятел, едва не уби и нас двамата… — Посочи Фрея. — Пък и не съм в настроение за глупости. Искам да знам какво става и кога е започнало. И то веднага. Чуваш ли ме?

Кирнан сви устни — не й беше приятно да й говорят така. Изгледа го недоволно, после кимна, приглади роклята си и се облегна със скръстени ръце на вратата на самолета.

— Романи Гиргис работи за нас от осемдесет и шеста година. От април осемдесет и шеста, ако трябва да сме точни. Тогава му направихме предложение да ни осигури ядрено гориво, с което да помогнем на съюзниците си в Ирак за борбата им с Иран.

Флин погледна Фрея, после Гиргис — той се хилеше самодоволно, — после пак се обърна към Кирнан.

— И правителството е стояло зад това? Вашето правителство е искало да даде бомбата на Саддам?

Устните на Кирнан се свиха още повече, после се разтвориха в нещо почти като озъбване.

— Де да беше така — отвърна тя. — За съжаление не беше. Ние с радост осигурявахме финанси на Ирак, давахме му разузнавателни данни, оръжие, дори някои реактиви, но когато работата опря до снабдяването им с окончателното средство, за да се свърши работата — да се изличат от лицето на земята Хомейни и обкръжението му от луди, цитиращи корана — Рейгън се уплаши. Даже по-лошо — половината от хората в кабинета му снабдяваха Иран с оръжие.

Тя поклати отвратено глава и продължи:

— Това беше причината нашата група да се намеси и да овладее положението. Заради доброто на Америка. Заради доброто на целия свободен свят.

— Вашата група? — Флин отчаяно се мъчеше да се ориентира във всичко това. — Каква е тази група? ЦРУ?

Тя махна с ръка, за да покаже, че това не е важно.

— Сега не е времето за това. Мислещи по подобен начин хора от армията, Пентагона, разузнаването — това ти е достатъчно. Патриоти. Реалисти. Хора, които разпознават злото, когато попаднат на него. И които го видяха съвсем ясно в лицето на Ислямска република Иран.

Флин се облещи невярващо.

— И тази група единомишленици реалисти е решила, че най-добрият начин Персийският залив да се стабилизира, е да се пусне атомна бомба върху Техеран?

— Точно така — отвърна Кирнан: или се правеше, че не забелязва сарказма на Флин, или бе решила да го пренебрегне. — А това, което върши в момента Ахмадинеджад, доказва колко сме били прави, доколкото тия неща могат да се докажат. Те са змии, всички до един. Змии и скорпиони.

Отпусна ръце, приглади отново роклята си, но погледът й оставаше впит във Флин. Англичанинът имаше същия объркан и замаян вид, както когато се бе ударил в дървената врата в тунела. Устата му се затваряше и отваряше, като че ли искаше да зададе сто и един въпроса и се колебаеше откъде да започне. Фрея стоеше до него безмълвна, изумена от събитията не по-малко от Флин; вече почти не усещаше паренето от ужилването на стършела.

— Но защо, по дяволите, трябваше да се събереш с Гиргис? — възкликна Флин накрая, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Щом имаш контактите в армията, в правителството… Защо просто не пробутахте на Саддам няколко от собствените си бойни глави? Не е като да нямате предостатъчно.