Пол Зюсман - Скритият оазис

Ибрахим Кемал беше седемдесет и три годишен и през шейсет и пет от тия седемдесет и три години беше ловил риба все в този къс участък от Нил на север от Кайро. А през тия шейсет и пет години никога не беше попадал на риба голяма колкото тази, която сега дърпаше въдицата му.

— Какво е това, по дяволите? — чудеше се и внук му, обвил ръце около гърдите на стареца, да не би случайно да падне от люлеенето на лодката. — Морска котка? Костур?

— Бих казал кит — изломоти старецът, гледаше намръщено как кордата се впива в дланите му (дълга найлонова корда с кука на края — само с това си служеше той, никакви глезотии като прътове и макари). — Извадих седемдесеткилограмов костур, когато бях на твоята възраст, но той нямаше и половината от теглото на това. Кит е, казвам ти, кит!

Отпусна малко от кордата, за да даде на рибата възможност да поплува, после отново задърпа. Простата дървена лодчица се клатеше застрашително.

— Дали да не я зарежем? — замисли се момчето. — Ще ни преобърне.

— Не, та ако ще да отидем и на дъното! — изсумтя Ибрахим, докато дърпаше кордата, очите му се бяха изцъклили от напрежение. — През живота си не съм изпускал риба и нямам намерение да започна сега.

Отново отпусна кордата, за да успокои жертвата си, после пак започна да дърпа. Клатенето на лодката се засили, подпомогнато и от въртящото се течение, и от вълните, предизвикани от един тежък кораб, потеглящ срещу течението.

— Ела, красавице — увещаваше Ибрахим рибата. — Хайде, ела, хубавице.

Кордата вече се движеше по-лесно — Ибрахим не знаеше дали защото рибата се е предала, или защото играе някаква своя игра. Той нави още три метра, спря да си поеме дъх, приведе се и отново заизмъква чудовището от дълбините, бавно, но нагоре. Внук му извика и посочи:

— Ето я! Господи, огромна е!

Вляво, между тях и наносите по Нил, очертанията на рибата вече личаха под повърхността… но тя не приличаше на никой воден обитател, който бяха виждали — беше издута, бледа и учудващо неподвижна. Ибрахим продължаваше да дърпа, вече по-бавно, гледаше озадачено. Внук му го пусна и се наведе над борда с мрежа в едната ръка и канджа в другата, готов да издърпа рибата, когато се приближи достатъчно.

Една вълна блъсна улова им, преобърна го и го завъртя с корема към тях, така че те за първи път успяха да видят какво всъщност са хванали. Не беше нито морска котка, нито костур, нито кит. Беше човек. Извънредно дебел, с папийонка и кремаво сако, което се полюшваше във въртопа. В центъра на челото му имаше една-единствена елегантна дупка от куршум.

Трупът доплава до лодката и се удари в нея, гледаше ги с незрящите си очи. Ибрахим срещна погледа му и поклати глава.

— Мисля, че точно този улов няма да се продаде на пазара.

В оазиса

— Моли!? Не мога да повярвам!

За миг Флин изумено се взираше навън — беше сигурен, че слухът го е подвел. После, като видя, че от дърветата наистина излиза Кирнан, остави контейнера, даде знак на Фрея да го последва и забърза към изхода на самолета.

— Как успя да дойдеш толкова бързо, по дяволите? — извика, докато скачаше на земята и подаваше ръка на Фрея. — Господи, мислех, че ще се забавиш поне още два часа! Знам, че си съвършена в работата си, но дори при това положение… та аз задействах маяка само преди час и половина. Просто няма как да пристигнеш тук толкова бързо, няма как. Това е… Това е…

Гласът му постепенно замря, усмивката му замръзна, после изчезна, когато осъзна какво всъщност вижда — Моли Кирнан с черно уоки-токи в ръка, застанала до Романи Гиргис. Двамата бяха спокойни и усмихнати, явно им беше приятно да са един с друг. Дори да не изглеждаха точно в братски отношения, не приличаха и на заклети врагове. Делови сътрудници — това беше впечатлението, отколешни делови сътрудници и ако можеше да се съди по държането им, току-що бяха направили изключително доходоносна сделка.

— Моли?

Погледът на Флин се местеше между Кирнан и Гиргис, към дърветата зад тях — там някакви хора носеха нещо като големи алуминиеви сандъци.

— Какво става тук, Моли?

Кирнан се усмихна още по-широко.

— Става това, Флин, че благодарение на вас двамата… — тя погледна за миг към Фрея — открихме Скрития оазис. Целта на Пустинен огън е изпълнена, може да се отчете, че проектът е приключен, и светът вече е по-безопасен. Ликувайте, вие сте герои!

Вдигна уоки-токито и го натисна с пръст, като че ли правеше снимка. После пристъпи и потупа и двамата по раменете.